Упражнения по стил

Много сладка игра! И аз съм я играла. Дори бях чела нещо такова - един автор разказва кратка история по 100 стилно различни начина. Бях чела също Хензел и Гретел написана по различен начин с характерен за отделни автори стил (имаше помня вариант на Стиван Кинг, както и на някой от БГ авторите). Абе много забавно!

Скитник, ние в "Образование" публикувахме откъс от книгата на Реймон Кьоно :)

Ще се опитам да разкажа случката в стил българска народна приказка :)

Аз ще се откажа. След като цяла година го правих това на упражнения, поне през ваканцията искам да си клатя краката...

Един ден, под едно светлосиньо небе и едно оранжево слънце един мургав мъж с кафеви очи поканил на обяд една русокоса и синеока негова колежка. Мъжът избрал близко светло ресторантче с жълти стени и червени мушката по прозорците и с голям пъстър двор. Там по принцип не ходели техните сиви колеги. Двамата седнали на кафевите дървени столчета и си поръчали печени сини домати и зелени чушки за салата и блестящо кафеникави пържоли, които обаче дошли убито кафеникави. Сервитьорът, облечен в черно и бяло, бил намръщен до посивяване и нелюбезен до пълно обезцветяване. Добре контрастирал с двамата шарено усмихнати наши герои. Те не успели да хапнат цветущо, но зачервили бузите и устните си от смях ( и не само ;о) и после се върнали достатъчно заредени с оравжево от слънцето, синьо от небето и червено един от друг на сивата си работа.    

Една вечер, под едно тъмносиньо небе и една сребърна луна, един мургав мъж с кафеви очи се разхождал с една синеока и русокоса негова колежка и от двамата струяла мека червена светлина...

СУПЕР СТЕ!!!

[едва си поема дъх от смях]

(след около пет минути бурно кикотене)

Ще получа инфаркт от толкоз смях, Арагорн! Направо ми оправи вкиснатото настроение тая сутрин...

Страхотни сте всички, но виждам, че сме се отклонили от условията на играта, която се нарича "Упражнения по стил".

Какво означава да променим стила? Най-простичко казано това е умението една и съща информация да я предадем с различни езикови средства, с различна терминология.  Спомнете си, че най-разпространената класификация на текстовете включваше: разговорен стил, научен стил, официално-делови, публицистичен и художествен.  

Различните по стил текстове се характеризират с определени речникови и граматически особености. Също така трябва да се разбере, че различният стил не е разказ от името на друго лице, нито пък е промяна на съдържанието на текста.

Надявам се, че с това уточнение, ще ви бъда полезна, а най-добре е наистина да се погледне откъса от книгата на Реймон Кьоно, който е публикуван в блога.

Моля за извинение! Чак сега прочетох, че Скитник е включил в правилата и разказ от името на друг герой :(

Играта няма строги правила. Нейната цел е да стимулира нашата фантазия, за да може от някаква най-обикновена ситуацийка да се пръкне нещо малко-по литературно. Оглеждаме историята отвсякъде, различни гледни точки, различни времена и епохи - настояще, минало, бъдеще. Това може да се случи в голям, малък град или на село. Може да роди цяла една нова история. Най-важното в случая е нашата фантазия. А това че всички пишете прекрасно вече и без това си го змам. Страшно ми е гот да чета историите ви. А ето я и моята:


“Обичам да идвам в този ресторант, спокойно е, няма гъчканица и можеш безпроблемно и дискретно да похапнеш нещо вкусно. Хората са мили и не се опитват постоянно да те задушат. Персоналът е мил и любезен, обслужва си хората и не мисли за други неща. А готвачът е направо страхотен. Най-обичам пържолите, които прави. Стават невероятно вкусни. Може би това се дължи на факта че използва малко стара и гранявала мазнина”
Това си мислеше една средностатистическа муха, кацнала на прозореца на малкото и в миналото може би дори уютно ресторантче, където забързани чиновници се отбиваха за един бърз обяд по време на обедната си почивка. Беше знойно и горещо лято, сезонът на отпуските беше в разгара си и за това малкото ресторантче беше полупразно. Готвачът се прозя, разбърка някакво шкембе в тенджерата и бръкна в панталона да се почеше. Въздъхна с облекчение и приседна до задната врата да допуши смачкания фас, оставен там преди час. Келнерът беше седнал зад бара на една каса от бира и тихомълком отпиваше от една пластмасова бутилка в която беше замесил любимият си летен коктейл. Ментата и мастиката, смесени в прословутия “облак”, правеха този нажежен ден по-лек и прохладен. Само очите на келнера се стрелкаха над барплота, а в мислите му се таеше надежда, че няма да идват нови навляци за обяд.
В този момент в ресторанта влязоха мъж и жена. Говореха си весело и седнаха на масата до прозореца.
“Йес, ще поръчат нещо вкусно – каза си мухата – моля те човече, поръчай от онези хубави мазни гранясали пържолки”
“Тия па откъде се взеха, сега ще има да ми се лензят и свалят тука поне 2 часа. Е, най-ги мразим такива. От километри личи, че е някаква учрежденска свалка. Оставил жената в къщи да му пере и готви, а той гони да пощипва колежките.” С тези и хиляди други леко дразнещи го мисли келнерът се насочи към току що настанилите се клиенти.
-         Запове’йте – каза той поглеждайки  нагло нахалника, позволил си да наруши така добре обсебилото го обедно спокойствие.
-         Здравейте – весело и с 24 каратова усмивка поздрави мъжът. – Ленче, какво ще ядеш? – обърна се той към обилно намазаната с грим и започнала да поувяхва колежка.
-         Мииии, аз съм на диета, Геле. Че нали е лято, трябва да сме във форма – леко протяжно и с очевиден флиртаджийски тон отговори Ленчето.
-         Една шопска салата и филийка хляб – каза тя на сервитьора пърхайки с миглички.
“Тая па на ква ми се праи. Ей такива най-ги мразим. Шопска с филийка – ужасът за всеки келнер. Дойдат мотат се тука 2 часа и ми седят на шопска филийка и минерална вода” мислеше си сервитьорът и разчеквайки устата си в дежурната кисела сервитьорска усмивка се обърна към Ленчето:
-         А нещо за пиене?
-         Ууууу да, щях да забравя, минерална вода.
“Леле как искам да ти шибна един” мислеше си келнерът докато се обръщаше към другия натрапник:
-         А господинът избра ли си вече?
-         Да, за мен една хубава сочна пържола с пържени картофи и голяма бира. Ама да е много студена, че гледай навън какъв е пек, стопи ми се мозъка
“Поредния глупак, дето идва тука все едно му е някаква бира скара. Меню 40 страници съм им направил, готвача е учил във Франция, а тея само пържоли, кебапчета и бира поръчват” мислеше келнерът но от устата му се отрони само “Разбира се, веднага” – докато бързешком се отдалчеаваше към кухнята.   
-         Кольо, шопска, пържола със и филия хляб – провикна се келнерът към допушващия фаса си готвач.  
-         Добре ме Мите, мама му стара, а кажи ми защо са такива говеда това българите. Защо учих аз по Францията какви ли не менджи и специалитети. Мамка му и живот. Учиш, ходиш, гледаш, конкурси, това онова, а накрая меташ само скара и кълцаш салата. Бах го и живота и работата и всички тея простаци дето не уважават чуждия труд. Ама да ти кажа въобще не ми пука, сега ще видиш как ще ги наредя.
-         Стига си дуднал Кольо ми се захващай да готвиш.
-         Ти на това готвене ли му викаш бе. Това който и да хванеш от улицата ще ти го върши. Голяма ли е философията да накълцаш 2 домата и една краставица и да метнеш една пържола на тигана. Не Мите, това не е готвене, това е... това е... и аз не знам какво е – ядосано кълцаше краставицата готвачът.
“Йес, биричка, пържолка... мммммм” – мухата доволно започна да кръжи из кръчмата.
“ Еееех Кольоооо, не разбра ли, че в тази скапана дупка няма как да покажеш готварски умения” мислеше си келнерът докато налишаше студената бира от машината. Изведнъж някаква муха цопна в чашата. “ти па отде се взе, проклетио” занарежда си наум Димитър и бръкна с пръсти да извади натрапницата. Обърса пръстите и понечи да я смачка, но мястото където допреди малко пърхаше мухата, в момента беше празно и само 1-2 капчици бира показвах, че там до преди малко същото това насекомо се е борило за живота си.

-         Биричка, минерална вода, заповядайте – келнерът с професионални жестове постави всичко на масата и зареди приборите.
-         Прочавайте, ще може ли да побързате с обяда, че все пак сме в обедна почивка и нямаме много време
-         Разбира се, веднагичка.

Димитър отново се забърза към кухнята:
-         Кольооо, искат го бързо. В обедна почивка били.
-         А бе да им пикам на обедната почивка. Ей сега ще стане – намусено под носа си промърмори готвачът.
“Нещастници, идват и искат за 15 минути и да се наядат и напият, пък и свалките да си направят. Храненето е изкуство, също като готвенето. Трябва да подхождаш към храненето всеки път, все едно че отиваш на театрално представление. Да се облечеш подходящо, да се запасиш с достатъчно време и добро настроение и да се насладиш напълно на кулинарния шедьовър, който майсторът-виртуоз е приготвил за теб.” С тези мисли в главата готвачът извади от хладилника една опечена преди 2 дни пържола и я метна в микровълновата, а във фритюрника притопли недоядените от някакво дете преди половин час картофи.
-         Поръчкатаааа! – провикна се той, чукайки по звънчето и отново се отправи към задния двор да си запали нова цигара и да псува живота и целия заобикалящ го свят.
“Ей, този Кольо този път е надминал себе си” мислеше си келнерът носейки апетитно изглеждащата и малко понамирисваща пържола с картофките и шопската салата:
-         Шопска салатка, пържолка, запове’йте – промърмори той плъзгайки чииите по масата.
-         Прощавайте, бях си поръчала и питка
-         Аааа проща’йте мадам, но вие казахте хляб. Ние питки нямаме, само хляб, на филийки.
-         Добре тогава, ще може ли да ми препечете една филийка хляб.
-         Съжалявам мадам, но изключихме скарата, няма да я пускаме само за една филийка. Ако желаете ще ви я донеса ей така, натюр.
-         Уф добре деее, дайте я натюр.

Мухата наблюдаваше отвисоко този разговор и търсеше най-добрия подход към пържолата. В следващия момент тя незабелязано пикира и се покри между картофите. Изчака мъжът да отреже част от това вълшебно ястие и докато той поднасяше вилицата към устата си с бръснещ полет отнесе едно огромно за нейните размери парче от пържолата.
-         Пържолата е ужасна” – каза мъжът.
-          “Мммм, прекрасна е “ помисли си мухата.
-         Да, определено готвачът в този ресторант не е на ниво. Сигурно е учил за автомонтьор,ама понеже и това не му се отдава е станал готвач – дълбокомислено отбеляза Ленчето предъвквайки поизсъхналите краставици.
-         Е, в крайна сметка това няма значение, виж колко спокойно уютно и приятно е тук. Да седиш, да разговаряш с една прекрасна и чаровна жена, пиейки ледена бира в този горещ летен ден, това е най-добрият начин да изкараш обедната си почивка – с напевен “свалячески” глас нареждаше Гелето, гледайки Ленчето в очите и поглаждайки леко пръстите на дясната и ръка
-         Ооооо, г-н Караниколов, много сте романтичен – палаво отговори Ленчето.
Мухата пикира за 2ри път. Цялото и съзнание бе обзето от пържолата.
-         Геле, сега трябва да бързаме за работа, пък и в този ресторант нещо не ми е романтично. Айде довечера да ме заведеш на кино и на пицария, пък после да отидем да потанцуваме.
-         Ооооо, Ленче, попаднала си на правилния човек. Аз съм страхотен танцьор.
Мухата сдъвка поредната порция пържола и направи заход за третото си спускане. Този път реши да атакува обекта откъм плота на масата, защото придвижването между картофите и беше далеч по-трудно.
-         Келнер, сметката – провикна се високо Караниколов, а тихо и с лукава усмивка поклати глава по посока на ленчето – ще ме вкараш в грях тиииии, ще ме вкарааааш. Ама ще ти покажа аз какъв страхотен мъж е Геле Караниколов.
Мухата почти стигна до ръба на чинията, когато някакъв юмрук се стовари с всичка сила отгоре и, а последните и мисли бяха” Ето, граби с пълни шепи от живота, че никога не знаеш кога ще те цапардоса съдбата”. Тя умря щастлива със следи от пържола по пипалата.
-         Мамка ти и муха – просъска келнерът и веднага променяйки тона подаде сметката на Караниколов. – моля, заповя’йте сметчицата. Мерсим и пак заповя’йте!
-         Непременно – навъсено отговори Геле, плати сметката до стотинка и с кисела усмивка хвана Ленчето за ръката и леко пощипвайки я двамата напуснаха с хихикане ресторанта.
-         Да пукнеш дано – просъска келнерът отнасяйки недоядената пържола към шалтера за мръсни чинии.
Стовари чиниите на плота и приседна отново на касата за бира отваряйки преполовената бутилка с райското облачно питие. Навън слънцето напичаше така, че камъните се пукаха, а Кольо и Митето вече придремваха и само се молеха никой повече да не наруши импровизираната им сиеста.
-         Ей, момчета, хранааааааааааааааа!!!
Рояк мухи влетя през вратата и взе на абордаж недоядената мазна и гранясала пържола.