СТАЛКЕР В ЗОНАТА НА ОТЧУЖДЕНИЕТО

Чичо Саша е чернобилски сталкер повече от 15 години. Мнозина може би се питат какво означава тази дума. Сталкер е водач в неизвестното. Той знае, че там в зоната се крият странни и страшни неща, Сталкерът като водач непрекъснато предпазва групата си и предупреждава, че в зоната те няма да попаднат в Рая.

Сега Саша е единственият чернобилски сталкер. Тези, които са започвали заедно с него вече са мъртви или болни. Саша е превел през зоната, страховито наречена “Зона отчуждения”, покрита с радиация и опасана с бодлива тел над 200 “посветени”.

Да се попадне в зоната е изключително трудно и скъпо занимание, но Саша знае всичко за зоната, има свои пътища и пътеки и... не взима пари!!!

“Да печелиш от чернобилското гробище е кощунство” обича да казва Саша

26 април 1986г е денят който превръща Чернобил от процъфтяващ провинциален град в некропол. Тогава Саша е на 36 и като капитан от милицията охранява гара Янов в гр. Припят – градът призрак. Когато се взривява реакторът всички са вдигнати по тревога и единственото, което им казват е :”Този път е сериозно и за дълго”. За Саша наистина се оказва за много дълго. За тези, които познават Чернобил, проникването в зоната е лесно. Дървената ограда с бодлива тел отдавна гние и се руши. Сега я заменят с бетонна ограда, но само в Украйна. 147те километра граничещи с Беларус не са затворени. Саша не може да не влиза в зоната- “Там се зареждам” казва той. Познава зоната като петте си пръста, знае от къде да се мине за да се избегнат силно замърсените участъци. Проблемът с радиацията е, че тя е “невидим враг” една стъпка в страни от “чистите улици”, могат да те “заредят” с огромно количество радиация.

Последната спирка е гр. Припят, преди него са само 30 километровата и 10 километровата зона, които водят до “сърцето на взрива”. Припят е много красив град с големи улици, булеварди, красиви сгради и много зеленина. Но е празен, призрачно празен. Имаш чувството, че градът спи и изведнъж от входа на кооперацията ще изскочи рояк деца, който ще се затича към детската площадка. Минаваш и виждаш училището, детската градина, централното кафе и домът на културата “Енергетик”. Липсват само хората.



Минавйки покрай болницата усещаш как нещо те ваща за гърлото, имаш чувството че хиляси черни очи са се втренчили в теб и те молят да си тръгнеш колкото се може по-бързо. “Нищо чудно” – казва Саша – “тук на четвъртият етаж са докарвани умиращите пожарникари, които първи са се пуснали да гасят реактора и може би сега ни молят за малко спокойствие”

Няма думи с които да се опише този призрачен град, това трябва да се види и винаги да ни напомня за разрушителната сила, която може да има дори и “мирният атом”. Всички хора от Припят са били изселени и може да се каже, че са били огромни късметлии. Сякаш Господ е бил с тях в този ужасен 26 април, защото ако вятърът беше духмал към Припят, това щеше да градът на мъртъвците.

В тези места дозиметърът винаги е включен.Той е единственият, който може да те спаси от поглъщането на опасна доза радиация. Влизайки в 10 километровата зона сърцето ти бие с невероятна бързина. Приближаваш се към мястото, което е променило милиони човешки съдби. Виждаш бетонният купол на реактора, който е започнал да се руши и си мислиш дали един ден, безхаберието на сегашните местни политици няма да отвори отново “кутията на Пандора”.

На връщане Саша ни запозна с няколко местни жители. Те няма къде да отидат, живеят и умират тук. Ядат огромни мутирали гъби и ябълки, убиват мутирали животни от които си правят салами, пият “заредена със стронций” водка. Те живеят без страх, страхът е преодолян преди много години, сега просто това е техният живот. Труден и беден, както на повечето украински селяни и пенсионери. Но някак си много по-самотен. При тях рядко идват гости и роднини.

“След 80 години ще завърши полуразпадът на стронция” обяснява ни дядо Иван, “тогава зоната може да се счита за относително безвредна”

- Коя е най голямата опасност в зоната? – питам ги

- Огънят – отговарят ми в един глас.

Когато се запалят чернобилските гори, радиацията се увеличава 10 пъти. “Тогава трябва да се криеш “ казва Саша. Но самият той е учствал в потушаването на стотици пожари в зоната за тези 20 години.

В Чернобил има паметник при който Саша понякога води хора. Странният паметник приличащ на гигантско великденско яйце е подарено от Германия на Украйна и който след дълги митарствания накрая се озовава в Чернобил. Монументът се нарича – “Послание към потомците”. В него слагат бележки с текстове, които ще бъдат оторени след 100 години.

За Саша е много болно, че сега в зоната идват хора, които не знаят нищо за Чернобилската авария и за това би написал на “своята” бележка в паметника : “Помнете, че това е било, е и ще бъде!”

Причините за аварията се знаят и са могли да бъдат избегнати. Но аварията се е случила и връщане назад няма. А Чернобил ще е жив и опасен още 24 000 години.

На прощаване Саша ни изпраща с думите:

“ Много се надявам, че над разрушения енергоблог ще се издигне пирамида – огромен саркофаг, който ще защити хората от освободения атом. Аз зная, реакторът ще изчезне, но зоната и нейните сталкери ще останат”.

колаж : В. Федорова