Завръщане

Завръщане

Чувам колелата, които тропат и скърцат, придвижвайки ме към края на коридора. Следя как над мен преминават и се отдалечават луминесцентните лампи. Вече нямам време за мислене, премислих се достатъчно, май дойде часът на истината.

-         Готов ли си? – виждам само очите му, големи и изумително кафяво топли.

-         Колкото и да се подготвя, човек никога не е готов за това – отговарям му, опитвайки да изразя някаква усмивка.

-         Е, все пак винаги остава някаква мъничка надежда, спокойно, всичко ще бъде наред.

Ще бъде наред...Няма как да не бъде наред, по един или друг начин.

Обръщам се и виждам през стъклената врата, сълзите на хората, които най-много обичам и техните стиснати до бяло палци. Усмихвам се, опитвам се да им помахам с ръка и им казвам едно безмълвно “сбогом”, само с устни.

“Спокойно, сега ще заспиш и няма да усещаш нищо. И само за едно те моля. Дръж се”. – вече дори не разпознавам лицето му, защото над него светят хиляди светлини и очертават само някакви контури. “Дишай, просто дишай!”

“Дишай, дишай” – повтарям си го докато тичам по пътеката и усещам как далакът ми ще се пръсне, а сърцето бие със 220 удара в минута. “Дишай и не спирай, не спирааай”. Продължавам да тичам и виждам срещу себе си врата. Някак странно ми стои тази врата насред пътеката, но усещам, че краката ми ме водят именно към нея и изпитвам непреодолимо желание да видя какво има от другата й страна. Спирам пред нея, оглеждам я. Просто една врата насред нищото.” Поне да имаше някакви орнаменти” казвам си. Протягам ръка и натискам ръждясалата дръжка. Прекрачвам прага със затворени очи и усещам топлина, усещам уют и миризма на канела. Мирише на Коледа.

Отварям очи и виждам него, моят скитник. Облечен е целият в бяло и брадата му е дълга и побеляла, но очите все още са толкова ясни и топли, че ти се иска да се потопиш в тях. На ръката му все още е неизменният му родилен белег, приличащ на малка детелина.

-         Здравей Ник, очаквах те. Радвам се, че се срещаме отново, макар и да ми се искаше това да не е толкова скоро. – кадифеният му глас все едно гали косата ми.

-         Здравей, липсваше ми – разтворих ръце и го прегърнах, а една сълза се стече и попи в бялата му роба.

-         Е, Ник, разказвай! Преди да те поведа нататък трябва да съм сигурен, че твоето място е тук.

-         Защо изчезна така изведнъж от живота ми? Просто така, без да се сбогуваш? Помня как те търсих цял ден, когато падна първия сняг, а накрая намерих пред църквата само окъсаното ти палто.

-         Ти нямаше повече нужда от мен Ник, а аз трябваше да продължа пътя си, защото други ме очакваха.

-         Но защо поне не каза сбогом?

-         Защото бях сигурен, че след време ще се видим отново и ето, оказах се прав.

Седнахме на една пейка и чак сега забелязах, колко е променен пейзажа наоколо. Всичко беше зелено, а слънцето галеше с нежните си лъчи кожата ми и ме караше да се усмихвам. Почувствах се спокоен и щастлив отново, след толкова много време. Започнах тихо да разказвам:

-         След като си отиде, животът ми се промени коренно. Помнех всички твои уроци и се опитвах да спазвам всички мъдри съвети, които ми даде. Опитвах се да бъда добър с хората, запознах се с най-прекрасната жена на света, която по-късно стана и моя съпруга. Ходехме заедно навсякъде, излизахме с приятели, разхождахме се в планината, спортувахме и чувствахме, че живеем в някакъв собствен свят изпълнен с щастие и сякаш някаква невидима сфера ни обгръщаше и не позволяваше на нищо да го наруши. Чертаехме планове за бъдещето и мечтаехме, мечтаехме много. Един ден тя ме събуди с най-нежната целувка и ми каза, че ще имаме дете. Чувствах се на седмото небе. Бях окрилен и ми идеше да разцелувам целия свят. След толкова години на чакане, най-после щях да имам дете и то от най-любимия човек.

След това дойде страшната новина, откриха ми болест, която няма как да бъде излекувана. Оживелите от тази болест са едно на хиляда. Това означаваше, че шансовете ми са нищожни. За съжаление болестта се развиваше изключително бързо. Мечтите изведнъж секнаха, а аз не можеш да попия сълзите на моята любима. Обеща ми, че ще роди бебето независимо от всичко и че ще го кръсти на мое име, за да може всичко да и напомня за мен и за НАС.

Трябваше да ме оперират, но аз на няколко пъти отлагах операцията и молех да ме държат, само и само да видя новороденото си дете. Обясняваха ми, че шансовете ми намаляват все повече с всеки изминал ден, ако не направят операцията веднага. Но аз знаех, че това ще е последната ми операция и се бях вкопчил със зъби и нокти в живота. Успях. Видях как се ражда Никол, чух как моето малко слънчице проплаква и видях щастлива усмивка през сълзи на лицето на майка й, първата от толкова много време.

Погледнах ги заспали една до друга с усмивка на лицето и разбрах, че вече е време. Беше ми дадено достатъчно. Обадих се на доктора и насрочихме операцията за след седмица. Прибрах се в празната ни къща и не можех да се нагледам на розовата детска стая, която бяхме обзавели с толкова много любов. Галех дрешките, които бяхме купили, гледах и целувах снимките. Прощавах се.

Той ме гледаше и имах чувството, че цялата мъка се прелива у него, а аз ставах все по лек и чувствах някакво странно освобождение. Буцата в гърлото ми се разтапяше и се стичаше към земята, която попиваше всичко и беше готова да поеме цялата мъка на света.

Мълчахме дълго. Имах чувството, че той вътрешно се бори с нещо много силно. През лицето му минаваха различни спазми и аз почти усещах борбата. Болка, мъка, пак болка, гняв. Накрая лицето му се отпусна и той стана. Надигнах се и аз. Бях готов да го последвам. Той се обърна, прегърна ме и с най-топлия си глас ми каза:

-         Не още, твърдо рано си дошъл при мен и аз не съм готов да те отведа. Усетих болките ти, усетих щастието ти, усетих мъката на хората, които те обичат. И разбрах, че все още е рано да вървим заедно, така че ще трябва отново да се разделим. Ти трябва да се върнеш там, където имат нужда от теб. Върви и бъди щастлив.

Усещах топлата му прегръдка, която ме обгръщаше и стопляш сърцето ми.

-         Върви, Хайде!

 -         Хайде, хайде, дръж се! Изпускаме го! Дръж се момче, дръж се. – чувам гласовете и отварям очи-         Жив е, показатели в норма, но как е възможно? – гласът на доктора е истински озадачен. Усмивката грейва на лицето му докато очите му срещат моите. – Хей Ник, май те върнахме от оня свят. Не мога да повярвам, никога не съм виждал това в практиката си. Сякаш някой те върна обратно. А това значи само едно, че вече си напълно здрав. Невероятно.

Погленах нагоре и се усмихнах затворих очи и с изпълнен с любов глас казах тихо – “Благодаря ти, Скитнико!”

Гледам през прозореца започващия дъжд и хората, които бързат да се скрият от него. Всеки е забързан в своето ежедневие, потънал в проблеми и задачи. Поглеждам гушналата се в мен Никол, която се усмихва през биберона.

-         Утре ще си бъдем в къщи момичето ми. Татко се върна, за да се порадва още на живота, заедно с теб и мама. Ще имаме цялото време на света. Да обичаме, да мечтаем, да преследваме целите и да защитаваме идеите си. Да бъдем добри и да помагаме на хората. Да ценим всяка минута, която ни е дадена и да й се наслаждаваме.

Усещам как моята любима жена се приближава и ни прегръща. Тихо бърше сълзите си и се усмихва щастливо.

-         А знаеш ли, че нашата Никол си има родилен белег? На ръчичката.

Повдигам леко ръкавчето, където грейва една малка детелинка.

Усмихвам се, вдигам очи към небето и промълвявам:

БЛАГОДАРЯ!