Тангра

Малко инфо за една хубава стара българска група и естествено текста на една от любимите ми песни

Рок- група, създадена през 1976 г. в София, от Константин Марков и Александър Петрунов/Сашо Гривната/. "Тангра" е с 15 годишна история, през нея минават Чочо Владовски, Стенли, Васил Найденов, Вили Кавалджиев, Личо Стоунса, Дани и много други. Енергичният и вечно търсещ модерното за групата си неин лидер Константин Марков успява да привлича най-подходящите музиканти за всеки период от историята на "Тангра". Условно те са три – I ви: до началото на 80-те, "Тангра" е ориентирана към хард рока , от тогава е I-вата награда от "Младежкия конкурс за забавна песен"(София,78 с "Ако имаш време")соло вокал Александър Петрунов, I – ва награда от същия конкурс (79 с песента "Очакване")соло вокал Вили Кавалджиев. През 1978 "Тангра" участва в културната програма на Световното Изложение в Монреал. Началото на 80-те е и начало на втория период на "Тангра", тогава солист е Чочо Владовски, стилът е мелодичен рок. От тогава са големите хитове "Нашият град", "Богатство", "Любовта без, която не можем". С 1984г. и привличането на Стенли за певец започва III-ят период, музиката е ориентирана към"ню уейв". Съставът от този период е Стенли – соло вокал, Косьо Марков – бас, Йордан Ганчев (Дани) - китара и вокал, Валери Миловански - китара, Емил Герасимов - ударни. От тогава са силните хитове "Оловният войник"(85, печели I –ва награда на Младежкия конкурс същата година), "Жулиета", "Бъди какъвто си", "До последен дъх" и др. От 86-та година "Тангра" работи в клубове в Европа , след което групата се разпада. "Тангра" е група, за която феновете и до сега мечтаят да я видят отново на сцената. През 1992 г. Константин Марков заедно с Кирил Маричков ("Щурците") създава радио "Тангра". В края на 2000-та г. музикална къща "Поли саунд" ще издаде поредицата "Най-доброто от "Тангра". АЛБУМИ: Нашият град - 82, Бъди какъвто си - 86.

Пропадах някъде, но всичко беше истинско,

страхът от удара, очакването, сблъсъкът,

а после кацнах върху мислите,

и тръгнах по света, нарамил кръста си.

Като медал върху ревера сив на времето

оглеждах от високо всички улици

и виждах рицарите, стъпили във стремето

на своите мотори с малки блудници.

А Дон Кихот, прегърнал смело чашата,

във кръчмата спореше със неверници,

които го закачаха от масите,

че днес дори в музея няма мелници 

 и тъй загубил всякакво доверие

започна да разпитва плахо хората

къде започва пътят на надеждата

и свършва кръстопътят на умората. 

Пропадах някъде. Въртях се във доспехите

и се събудих гол от писъка на вятъра.

Моторен шум потъваше във ехото

със рокерите, тръгнали нанякъде.