Върнете се към Любов | Профил | Публикации
всички ключови думи
Не може да ми излезе от главата. Само мисълта, че трябва да чакам цяла година, за да го видя отново, ми е толкова тежка, че съм готова да хвана първия влак и да ида скришом да го зърна и пак да се върна. Не виждам смисъл във всичко, което правя, защото не е свързано по някакъв начин с желанието ми да го видя по-скоро. Мислех, че по-дълго време мога да изкарам само с хубавите спомени, докато избледнеят и блоката от липсата му намалее, дори изчезне, но нещо не се получи. Къде отиде тая прословута приказка "Невидени очи лесно се забравят"! Само две нощи не ми бяха достатъчни да кажа всичко, което исках да чуе той от устните ми, да направя всичко, което той трябваше да види, да го докосна толкова пъти, че да го накарам да жадува това докосване. Защо човек е толкова несигурен, когато има възможност да направи нещо и после чак го осъзнава, когато моментът е безвъзвратно отминал! По дяволите, тази така наречена "психическа" болка не мога да я издържам! Имам чувството, че белите ми дробове, диафрагмата, стомахът, всичко това се свива и мачка, че някой ми увива и стиска сърцето, че се задушавам и че ме боли ... без всъщност да има какво... Възможно ли е няколко хормончета да предизвикат чувство, което обезсмисля и дава смисъл на всичко в живота ми. Не е ли смешно желанието ми да се видя с някого, който дори и да му се иска същото, може да го осъществява един, два пъти в годината. Възможно ли е да се опазят толкова дълго време взаимни чувства - очевидно може, напротив даже се засилват, но дали наистина..? Искам нежност, прегръдка, докосване, танцуване, ръка на рамото ми, устни в косите ми и ... много работи искам. Как да разбера къде да спра? Има ли граница? Боли и е хубаво все още. Колко още?
Ами, Ели то вече ми е минало, ама интересното е моментното чувство, затова съм го постнала. Това беше 2002 година есента - старичко е , но тогава си беше баш така и понеже ми е интересно какво мислите по въпроса с любовта от разстояние, реших да ви инспирирам да пишете с личен опит
Деси, откровена съм може би, защото вече е минало - ако беше нещо, което чувствах сега, надали щях да се разкрия чак толкова и да го постна - по-скоро нещо по-завоалирано щеше да се получи...
Това "моментното" понякога трае с години. И тъкмо решиш, че "времето лекува" и света се юрнал да ти доказва противното. Чудно е как за части от секундата въпросните няколко години просто изчезват...
Сега, като се замисля ... абе странно нещо е времето. "Моментното" отминало, въртиш се някак, оправяш се... После, тъкмо когато започнеш да си вярваш, че вече си погребал способността си да обичаш, се появи някой, и осъзнаваш, че си същото влюбено диване със отворено докрай сърце и всъщност нищо не е изчезнало. А годините, в които си търсил и страдал, от безкрайна върволица неусетно се превръщат в спомен. Не точно забравен, но не и съвсем истински...
Ей, хора, човек е създаден да обича и да бъде обичан. Ако нещо отвътре нашепва, че това е истинския човек - чакането не е страшно, годините - също.
Ако се прокрадва дори и мъничко съмнение, търсете. Ако трябва отново и отново. Тя или той е там някъде. И точно сега му липсвате ужасно.
Хайде стига коментари, че се разчувствах нещо :)
Охх. 2002,тва беше по време на баловете май...
майната и на дистанционната любов. Тя е за да се консумира!
Ако обичаш истински - значи и истински знаеш какво искаш, а в тези моменти искаме по-често да и виждаме усмивката, да усещаме плътните и устни и да заравяме ръце в косата и...
Любовта не е само блян, тя е ураган от чуства, а тези чуства е добре да се консумират на момента, защото насладата е по-голяма.
koumynyka съгласен съм с теб, но понякога ако улучиш точния момент, можеш да усилиш този ураган, задържайки го. Но тогава много рискуваш да не би той да притихне.
Понякога се получава така, че влюбените да не могат да са заедно. Тогава при редките им срещи това, което се получава е супер импулсивно и много силно като наслада от изразяването на любовта.
Нямате права да коментирате тази публикация.
Още...