Върнете се към Поезия | Профил | Публикации
всички ключови думи
Из стихосбирката "Мъртви цветя"
издателство "Сибия" 2008 г.
(на Юлето)
СЕГА,
когато тръгвам
на път,
взимам
със себе си
толкова малко…
Старите износени
дрехи…
и ножа.
Малкото останали
приятели
и малко тъга…
по многото…
НЯКОГА.
---------------------------------26---------------------------------
ИСКАМ
много малко
щастие-
колкото
паница с вода.
За да
се удавя
В НЕГО.
-------------------------------------27-------------------------------------
НАЧАЛОТО на света
е дъното
на стаята.
Тръгвайки пълзейки
аз осъзнавам,
че пръстта
е бивша скала,
че тревата е
също красива
и вярна на Земята.
Че Земята е
изстиналият огън,
който бушува
в сърцето и.
Виждам корена
на Маргаритката
и… калта…
по обувките
НА ХОРАТА.
-------------------------27---------------------------------------
БЕШЕ МИ хубаво с теб.
Беше ми адски хубаво.
Но с теб се чувствам
като слаба свещ
до силен
огън.
А аз трябва
да виждам
поне
собствената си
светлина,
за да знам,
че я има.
Затова,
прости ми,
но…
се връщам
В МРАКА.
-------------------------28------------------------
КОГАТО устните ми
докоснат възглавницата,
там където някога беше главата ти-
(до моята глава)
осъзнавам, че те няма.
Че съм сам.
Че ми е студено.
Ти си само
слаб спомен
за домашните ми
чехли.
Лек отпечатък
върху мръсните ми
чаршафи.
Бегла усмивка
за огледалото
в банята.
Все още чувам
дишането ти
до мен.
Но когато докосна с устни
възглавницата-
ТЕБ ТЕ НЯМА.
-----------------------------------------------29---------------------------------
А КРАЙНИЯТ МИ
срок
е някъде
написан...
Като печат...
ударен на гърба!
За гавра
с трупове
навярно,
Господ
си е мислел,
като е сложил там
И ТОЧНАТА
ЦЕНА!?
---------------------------30-------------------------------------------------
ДАЛИ не се уморих...
от копнежи...
От нощни бдения,
под мрачното небе!
От взиране във нищото...
От напразни надежди за щастие...
Дали не се уморих от пътя
преди да съм достигнал
целта си...
Дали... дали... дали...
Я!!! НАВЪН ВАЛИ.
-------------------------31------------------------------------------------
(на Елица Павлова)
ПОСЛЕДНИЯТ ТЮТЮН е доста лют...
Като че ли напомня за раздяла...
Последният, е като мирис на барут,
преди да имаш среща... със снаряда.
Последно дръпване- като агония,
разпъва белите ти дробове,
до пръсване... до прималяване...
А после, като гайда, свличаш се на стола
и чакаш друго сбъдване...
превърнал този миг... ВЪВ СПОМЕН.
-------------------------------------32----------------------------
ПРЪКНА СЕ ЗИМАТА...
През скъсаното на обувките ми,
през дупките на чорапите ми,
през ревматичните ми кокали
влезе направо в сърцето ми...
и там се намести...
като котка на радиатор.
Обича студеното
ЗИМАТА.
--------------------------33---------------------------------------
КЛАДЕНЕЦЪТ
на спомените,
бавно чегърта
по нервите ми...
Опъва ги
систематично...
Измерва ги
кубично...
ВСЕ ПО – МАЛКО СЪЛЗИ ВАДЯ!
-----------------------------34------------------------------
МЪРТВИ ЦВЕТЯ-
купчина трева
в оплевена на есен
градина.
Мъртви цветя-
суха трева
за корема
на гладно добиче.
спомен за младост
за небе и ...
за пориви нежни.
куп семена
пълни с нов живот
и надежди.
--------------------------------35----------------------------
КЛЮЧЪТ към щастието
съм загубил.
Душата ми,
с лапи тежки
по белия камък
на спомените удря.
Отворете, отворете
гроба си,
минали мисли,
спомени, хора.
А после- някой приятел
ще ритне плочата
над мен.
Някой враг
ще хвърли цвете,
шепа пръст
и няколко
добри думи.
...................................
НАЙ – СЕТНЕ ! ТИШИНА.
------------------------------36-------------------------------
ПАЗЯ СЕ
от ново
сбъдване...
Боя се до смърт,
че едва срещнал я...
ще я загубя...
в нелепа смърт...
омъжена за друг...
...или във нашата сватба...
Нека бъде далеч...
Нека бъде със друг...
Искам само да знам
че я има...
че е жива...
...И... нека бъде щастлива...
Много щастлива...
АКО МОЖЕ!
---------------------------------------------37-------------------------------
С ЦВЯТ НА СЪН са косите ти.
С цвят на блян са очите ти.
В съня си само те целувам-
реално ти не съществуваш.
Бягам от твоите клопки- очи.
Бягам от твоите клетви- лъжи.
Бягам от срещите не уговорени.
Бягам от бъдещи съвместни спомени.
Само от сънищата си не мога да избягам.
Само от бъдещето не мога да се скрия.
ЖЕНА – ЛУНА, ПО ТЕБ ЩЕ ВИЯ.
---------------------------------------------------38------------------------------------
ТИ СИ болката
преди вика-
ти си
неосъзнатата
болка.
Ти си
яростен рев,
на малка вълна-
ти си малка,
НО ШУМНА.
-------------------------------------39-----------------------------------
БЕЛИ ли са , майко, очите ти?
Бистри ли са, майко, сълзите ти?
Без време ли ги изплака...
Не плачи, майко!
Аз съм топлината,
която заобикаля дома ти,
по спрените радиатори.
Аз съм въздуха, който дишат
хиляди добри и лоши хора.
Аз съм кактус в саксия,
който стене
“пустиня, пустиня”.
Аз съм кубчето лед,
във уискито...
което ще смаже “Титаник”.
Аз съм късчето водород,
което ще взриви бомбата.
Аз съм виното.
Аз съм вината,
която хората изпитват
в своето пиянство.
Не плачи, майко.
Аз съм изкуплението,
за несбъднатите грехове.
Поплачи си, но малко.
Чуваш ли!
Чуваш ли
шума на листата?
Това пак съм аз.
Аз съм навсякъде и никъде.
Аз съм във теб.
НЕ УМИРАЙ, МАЙКО!
--------------------------------------40-------------------------------
ЧУДАТ, до ръбатост,
се спускам във гроба
по тънко въже, на стоманена скоба.
Под мен, мъртвецът тихо лежи-
забравил и грижи и злоба,
във спихнала кал, със разядени кости-
личи си, не се е подготвил за гости.
Ще ми кажат ли белите кости,
за какво е мечтал, за какво е тъжил.
Ще ми кажат ли очите кухи,
на какво са се радвали,
за какво са скърбили.
Ще ми кажат ли зъбите голи,
за усмивки, целувки, лъжи.
Ще ми кажат ли разпилените длани,
ласкави ли са били или зли.
Но... по тънко въже, на стоманена скоба,
пак поемам нагоре, към слънце и прах.
Слязох, живите да разбера в гроба,
но само въпроси
НАМЕРИХ И ТАМ.
-----------------------------------------41----------------------
НАВЪН
красиво е...
Валя
и вдигна се
небето...
Като прогледнал,
в миг видях си
МЯСТОТО ПРОКЛЕТО.
---------------------------------42------------------------
НЕКА НАЗРЕЕ.
Нека я оставим да гнояса-
болката.
Нека напъпи.
Нека разцъфне.
Не и пречете.
Оставете я да разцъфне
и ще видите,
колко са прекрасни
цветовете и...
Не се плашете от цветовете
на болката-
те носят ИЗЦЕЛЕНИЕ.
---------------------------------------43------------------------------------------
“КРИЛАТИ СЛОВА”-
мъртви дърва.
Всяка дума
е клон обезлистен.
Всичко “паметно”
е във смъртта,
на безропотно
паднали
ЛИСТИ.
-----------------------------------44-------------------------------------------
---------------------------------------------------------------------------------
Нямате права да коментирате тази публикация.
Още...