На Арагорн и поляната му с маргаритки

23 март 2006, 11:13 Публикувано в Сапунени мехури | 1 коментара , 594 прочита
Категории: Забавление
Ключови думи: свръхестествено, изведнъж
Тази случка я преживях преди двайсетина години, когато бях новобранец в казармата. Беше първият ми наряд и като такъв се постара да остане паметен. За първи път ни даваха заредено оръжие в ръцете за цяло денонощие и ни бяха наплашили порядъчно, както си му е редът.

На мен се бе паднала честта да охранявам едни складове, и трябваше да обикалям безспир около тях по време на двучасовите си дежурства. Валеше дъжд, един такъв ситен и противен, и духаше противен ветрец. Беше тъмно и поради дъжда трябваше да нося мушамено наметало, което още на първото дежурство ми изкара акъла със странните шумове, които издаваше. Никой нямаше намерение да атакува тъпите складове, нито пък можех да му окажа отпор, ако пожелаеше – бях сам човек по трасе с дължина около километър. Човек можеше да влезе, да вземе каквото му трябва и да излезе, без да имам възможност да го забележа, стига да е на повече от десет крачки зад гърба ми.

След първото дежурство имах четири часа за размисъл в караулното и си направих следните изводи. Мушамата няма да я нося, ако ще калашникът да ръждяса, и да ми се наложи после да го лъскам цял ден. Правех обиколките много бързо и поради това времето течеше бавно. Трябваше да пъпля като костенурка, за да усещам някак, че двата часа изтичат.

На второто дежурство, някъде в малките часове на деня, се кандилках като неваляшка в старанието си да се движа бавно. Това доведе само до болки в схванатите ми стави. Бързо взех решението да спра да обикалям. Едната страна от трасето вървеше покрай шосе и аз реших да се дислоцирам там. Разбира се, беше ни строго забранено да се мотаем само по шосето, но в тази тъмница едва ли можеха да забележат моята волност. Караулното бе на пет-шестотин метра от складовете.

Започнах да снова аз с патешката си походка покрай оградата, напред-назад, напред-назад.. Всичко ме болеше и времето бе спряло. Дъждецът си валеше, ветрецът си духаше, небето бе непроницаемо черно. Надеждата отдавна ме бе напуснала.

Както си вървях така нещастен и изведнъж в нивите оттатък шосето видях едно огромно бяло дърво. Беше високо няколко километра. Издигаше се с голите си разперени клони, като гигантска светкавица, но не от небето към земята, а обратно. Направо щях да получа удар. Бях хем уплашен до смърт, хем очарован от свръхестественото явление.

От състоянието на вцепенение, траяло може би части от секундата, ме изкара шум на приближаваща кола и скоро зад гърба ми блеснаха фарове на някакъв служебен джип. Страхът от началника на караула набързо ми възвърна способността да мисля и аз се постарах да изглеждам като съвестен часовой в кратките мигове, на среща с погледите на невидимите пътници в джипа. Бялото огромно дърво изведнъж се превърна в хилава череша на пет метра от мен, от другата страна на шосето и аз си плюх в пазвата.

Защо се бе получило така? Ами защото точно  на мястото на което се намирах шосето правеше гърбица и преди да забележа приближаващата се кола, светлините й за части от секундата бяха осветили глупавата череша, а в тъмното бе трудно да преценя истинското разстояние до този изведнъж появил се пред погледа ми бял обект.

И друг път ми се е случвало да се заблуждавам по подобен начин, но това гигантско дърво, всеки път като си го спомня, и ме полазват ледени тръпки...