Баба ми, Виелицата - 3

(Това закъсняло продължение се посвещава на половин-годишнината на Сапунените мехури)

 ..............

 Баба ми, Виелицата беше завистлива поначало и това произтичаше не от злоба, а от вроденото й чувство за красиво и непреодолимото й желание да стане художник. Един вятър трудно може да се справи с четката или туша и перото, но тя завиждаше не на човека и неговите дребни ръце, а на сезоните и ниските температури.

 Мразът например бе много ловък майстор в рисуването по стъкло или украсата на клони със скреж. Баба ми все не можеше да се спре на едно място и да фиксира каквото и да било в красива форма и това много я изнервяше. Но все пак беше ненадмината майсторка във ваянето на преспи и нейни работи бяха попадали в полезрението на много художници и фотографи, които просто ги копираха и се сдобиваха със слава и пари.

 Но не това беше стихията на баба ми. В крайна сметка, всяка виелица умееше да скулптира сняг. Баба ми беше новатор по душа и се хвърляше там, където другите ги мързеше да работят, а именно в малките пластики от лед. Когато паднеше лют студ например, тя се втурваше да търси красиви тревички, останали някъде над снега и започваше търпеливо да ги засипва със сняг. Снегът постепенно залепваше по тях, копираше всяка тяхна извивка и разклонение, всяко тяхно удебеление и листо. После изчакваше снегът добре да стегне, изчакваше слънцето малко да се покаже и разтопи повърхността на ледената обвивка и когато облаците отново покриеха небето, баба ми духваше с всичка сила и отлепяше тревичките от вече готовите малки пластики. После минаваха хора покрай тревичките, виждаха техните ледени сенки, стърчащи над снега, цъкаха с език и се усмихваха. Някои дори си отчупваха малките пластики за да ги занесат на приятели и роднини и да ги удивят, но тези пластики обикновено не траеха дълго, защото човек си мисли, че само собствените си произведения трябва да пази като зеницата на окото си, а другата красота е вечна. Цялата работа беше много трудна, защото трябваше непрекъснато да внимаваш за посоката от която атакуваш тревичката – едно невнимателно движение и цялата скулптура можеше да отиде по дяволите.

 Аз не можах да наследя този неин талант. Мен все ме влечеше скулптирането в хорските поселища и най-вече в градовете със стърчащите грозни сгради и накацалите между тях коли. Там имаше богат материал върху който да изливам творческата си енергия, но така и не успях да копирам нито котка, нито врана, защото те все мърдаха и не искаха да ми позират. А навяванията ми по коли, балкони и антени така и останаха неразбрани, най-вероятно поради грозотата на подложката. Имах едно наистина новаторско хрумване, да обледенявам електропреносната мрежа, но след няколко инцидента със скъсани кабели баба ми ми забрани да новаторсвам за сметка на хорското отопление през зимата.

 Може би не можах да постигна финеса на баба си, поради това, че съм наследил качествата си на художник от майка си – тайфуницата, която правеше наистина забележителни композиции от преобърнати яхти и изскубнати палми по крайбрежните зони, но артистизмът й никога не остана подобаващо оценен от хората, макар и да бе ясно доловим на някои от случайно направените снимки на опустошенията следващи нейните творчески визити.

 От баща си, морският бриз, съм наследил пък музикален талант, който  също се опитвах да проявя в градовете, не само защото там публиката е по-многобройна, но и поради богатството от инструменти, които ми се предлагаха. Не след дълго обаче аз отказах да се задоволявам с обикновените комини и листата на хилавите насаждения, които растат в междублоковите пространства и се впуснах в търсене на нови, неизползвани досега музикални инструменти.

 Много се гордея например с незакрепените тенекии по покривите и балконите, на които се опитвах да свиря в краткото време през което те летяха към земята, но баба ми пак ми забрани категорично да се занимавам с това, защото съществуваше голяма опасност да убия някого. Разреши ми, ако все пак искам да свиря на тенекия, да използвам само добре закрепени такива, но моите сола не добиха никаква популярност сред изнервените жители в панелните блокове.

 От отчаяние се насочих към незакрепени, но безопасни тенекии и понякога можете да ме видите как гоня някоя консервена кутия по улиците или пък тенекия от сирене. Аз лично много харесвам музиката, която изкарвам от тях и слушайки понякога това, което обичате да слушате вие, се чудя защо не ме оценявате, но може и да е просто защото не сте дорасли до моето ниво.

 А колкото до жалките музикални инструменти, които напоследък ми окачвате по балконите, снабдени с тръбички, махало и някаква плоска фигурка, която да го клати, не се учудвайте, че мелодиите, които свиря на тях са пълни с тъга. До тях се докосвам само в моменти на творческа депресия, пък и вие ако хванете махалцето, каква мелодия можете да изкарате от тези тръбички? Не особено интересна, нали?

 И още една забележка – не ме бъркайте с теченията, които свирят на вашите недобре уплътнени прозорци през зимата. Един вятър никога няма да слезе до нивото на просто течение в стая.

 Така се провалих аз и в опитите си да стана музикант. Може би попрището ми на изява е другаде, може би талантът ми е да приказвам. А, може би приказвам много защото баба ми, Виелицата, наскоро умря и това ми действа успокояващо. Лошото е, че сега тя няма да е до мен, за да ви предпазва от творческите ми изяви.... Но от приказки на вятъра още не съм чул някой да е пострадал.

..........