Приказка за Кекла (според една уговорка, но съвсем искрена)

Цветето и пустинята

Едно цвете се появи в пустинята. Размаха листенца точно когато слънцето се набираше от хоризонта за да залее с мощта си своите верни роби – пясъците. Враждебни бяха пясъците към цветето. Смееха му се. Каквото беше крехко и малко щяха да го погълнат за един ден. Даже до обяд нямаше да изтрае. Тихият им кикот беше ясно доловим, но цветенцето не разбираше смисълът му. То просто се радваше на утрото и махаше с листенца на всичко наоколо. Приветстваше пясъците, приветстваше могъщото светило, приветстваше многоцветното небе. Светът за него беше хубав.

Слънцето гледаше цветенцето и в душата му дори се зароди малко съжаление. “Глупаво цветенце. Защо си избрало да поникнеш тук? Ще те убия за няколко часа. Пясъците не са ти за другари. Те не обичат цветята. Ще те погълнат, малко ще се посмеят и ще те забравят. Такива са те – роби. Доброто отдавна ги е напуснало. Изсушил съм им душите аз. Направил съм ги жестоки и страхливи, подли и отмъстителни... Но нищо. По земята има много други цветя, като тебе. Те никнат на много по-подходящи места...” И слънцето продължи да следва дневния си график – чакаше го много работа.

Цветенцето реши да се сприятели с пясъците. Непонятният кикот беше стихнал и цветенцето реши, че моментът за запознанство е дошъл. Каза десетина пъти “Здравейте!” във всички посоки, накъдето можеше да се обърне, но не получи никакъв отговор. Пясъците бяха заети. Всяка сутрин те преживяваха ужаса на срещата със слънцето. Скърцаха със зъби от болка докато студените им тела се нажежаваха, но не можеха да направят нищо. Не можеха да избягат. Те живееха в ада. Пък и знаеха, че след час болката ще премине. Тогава идваше скуката. Е, поне щяха да се насладят на смъртта на глупавото цветенце. Не беше кой знае какво, но на тях нищо друго не им се случваше с месеци наред.

Тогава цветенцето усети болката. Слънцето го обливаше безмилостно с лъчите си. Пясъците му помагаха, като събираха разпиляната топлина и я връщаха към цветенцето. Защо правеха те това?

- Ще ме убиете бе! - викна жално цветенцето към пясъците и към слънцето, но никой не му отговори. Сякаш не съществуваше.

Разплака се цветенцето. Жегата продължаваше да го мъчи. То се мяташе насам натам, но не можеше да избяга наникъде. Това беше светът в който то беше поставено.

Спря да плаче цветенцето. Огледа се. Слънцето си пътуваше по небето без въобще да му обръща внимание. Пясъците, изпълнени със злоба го засипваха с горещина и чакаха момента, когато то ще се разплаче отново за да му се смеят.

- Няма да плача пък! – каза им то, и започна да ги гледа упорито, със стиснати устни.

Тогава цветенцето още не знаеше, каква сила се таи в него. То не знаеше за другите цветя, които живееха заедно и по много в тучните равнини или по прохладните склонове на планините. Не знаеше на какво страшно за цветенца място всъщност беше попаднало то, и това може би беше добре за него, защото ако знаеше, то щеше да изхаби всичката си влага за сълзи и да умре за няколко часа.

Цветенцето просто реши да изчака слънцето да отмине с неговата жега, а на пясъците да им омръзне тази глупава игра на разплакване...

Отдавна беше минало пладне и на пясъците наистина им беше омръзнало да бомбардират цветенцето с горещина, но те бяха глупави и продължаваха да го правят, защото цял живот това бяха правили денем.

Полека-лека обаче, в съзнанието им започна да се заражда нещо ново. Нещо хубаво и сладко. Те започваха да усещат каква красота струи от малкото цветенце. Красотата беше нещо ново за тях. Някакъв нов вид топлина. Или може би хладина? Във всеки случай красотата правеше слънчевия пек много по-поносим.

Слънцето вече клонеше към залез. Преди да се скрие то с изненада забеляза цветенцето, което очевидно все още беше живо. “Хм, странно...”, каза си слънцето, “Мноого, мнооого интересно...”, но не отдели повече внимание на това явление, защото много работи беше виждало то, а и много работа още имаше да върши.

Настъпи нощта. Пясъците се приготвиха за сън. Бяха уморени, както всяка вечер.

“Защо заспивате?”, викаше им цветенцето. То искаше да си поговори с някого, но пясъците, макар и вече да го харесваха и да им се искаше да направят нещо добро за него, не можеха да се отърват от вековната дрямка, която ги налягаше с идването на тъмнината. Потънаха в сън и отнесоха със себе си част от цветенцето, за да станат сънищата им по-топли и по-красиви.

Цветенцето малко се натъжи. Стана му студено. Обви с листенца главата си и реши също да поспи, но никак не му се спеше. През свитите листенца то продължаваше да се оглежда наоколо и скоро забеляза звездите. Леле колко много бяхаааа! То отвори листенца и ги зяпна.

Звездите отгоре го гледаха с учудване. Те бяха весели и закачливи. “Я го виж това цветенце!”, викаха си те една на друга и се побутваха – “Гледай го как се е ококорило. Хайде да му изпеем една песничка!”

И целия многоброен хор изпълнил черния купол над пустинята запя. Музиката беше красива. Беше вълшебна. Цветенцето усети как се издига, подхванато от звуците на песента и се издига, и се издига, и потъва в приятната мекота на нощта, и танцува някакъв вълшебен танц заедно с разноцветните звезди.... и му беше хубаво, много хубаво! Но... скоро отнякъде се появи един бял диск и звездите уплашено изчезнаха. Цветенцето отново се върна плахо на мястото си.

- Оооо, ето къде си било! - прогърмя над главата на цветенцето.

Белият диск се беше надвесил над него и го гледаше със студените си оцъклени очи. Злокобна усмивка се изписа на лицето на диска.

- Коя сте вие? - запита уплашено цветенцето.

- Аз съм Луната. - отвърна белият диск, - А ти си едно нещастно цветенце.

- Защо да съм нещастно? - недоумяваше цветенцето.

- Защото си в пустинята. - тържествуващо се изсмя луната - Цветенца като тебе не могат да живеят тук. Утре ще умреш!

- Няма да умра, - отвърна цветенцето - Пясъците ще ми станат приятели, звездите са добри..

- Приятели? Хахахаха...- изсмя се луната - Те са глупаци. Роби на Слънцето. То ще те убие. Не, че има нещо против теб. Но ... то си е такова. Грубо, недодялано. Какво е едно малко цветенце за него. Не е мястото на малко цветенце в пустинята!

И луната разказа на цветенцето за другите цветя. Как живеят те, и на какви места живеят... Нещо преряза малкото сърчице на цветенцето. Изведнъж то осъзна в какво положение се намира.

- Нооо... - каза многозначително луната - Аз мога да ти помогна.

- Как да ми помогнете? - запита тъжно цветенцето.

- Ще ти дам сили!

Подлата луна! Знаеше тя много добре, че цветенцето има сили само да се справи с пустинята, но реши да го излъже, защото цветенцето и било нужно за един неин пъклен план. Знаеше тя много добре, че това цветенце не е обикновено, че не е поникнало тук случайно, и още знаеше, че на това цветенце едно истинско желание е дадено да се изпълни през живота му. Едно само желание, но то би могло да накара например слънцето да стои винаги зад гърба на луната, стига цветенцето да го поиска с цялото си сърце. И точно това посъветва луната цветенцето. Каза му:

- Необикновени очи ще ти дам аз и необикновен ум. Ще можеш да виждаш и разбираш неща, които не са дадени да бъдат видени или разбрани от другите цветя. Необикновен аромат ще ти дам, та с него ще омайваш всичко наоколо и всичко наоколо ще ти се възхищава и кланя. И меден глас ще ти дам, та да пееш песни и разказваш приказки, които ще карат всички да изпадат в забрава. Но само едно искам от тебе. Когато застана пред слънцето, а то ще се случи скоро, и когато тъмнина покрие пустинята и отровните лъчи на слънцето се скрият, ти да си пожелаеш, ама с цялото си сърце да си пожелаеш, слънцето завинаги да остане зад гърба ми. Така жегата вече никога няма да те мори. Няма да мори и пясъците, няма да мори и никое друго цветенце като тебе. Ти можеш да го направиш. Съгласно ли си?

Цветенцето измънка едно “Да” и клюмна. Тъжно му беше, че няма други цветя около него, тъжно му беше, че не се е родило край планинско поточе или между обли хълмове. Заплака то тихичко и заокайва съдбата си, поставила го в тази враждебна пустиня, над която господстваше само безчувственото слънце. И лека-полека заспа...

На другия ден жегата отново се настани над пустинята. Цветенцето вече не я приемаше толкова зле и направи опит да си поприказва с пясъците. Те, пък, наспали се добре, благодарение на новото си другарче, което направи сънищата им значително по-красиви, с охота започнаха да му говорят. Изведнъж откриха те, че много работи бяха видели през живота си, и много работи помнеха, само че досега никой не ги беше питал за каквото и да било. Разправяха те на цветенцето, разправяха, а пък то ги слушаше, слушаше и запомняше и нощем, докато стоеше само, започна да съчинява приказки.

И започна да разказва цветенцето тези приказки на пясъците, пееше им песнички и така минаваха неусетно дните, и никой вече не страдаше от лъчите на слънцето. Заобичаха пясъците цветенцето, чакаха с нетърпение да стане ден, за да чуят новата приказка, която цветенцето им беше приготвило или пък новата му песничка или просто да го видят и да му се насладят. Тъжно им беше, че цветенцето е самотно, защото някой път, сутрин, виждаха сълзичките му по пясъка, малко преди да се изпарят, но нищо не можеха да направят. Все пак те бяха само едни пясъци.

Веднъж, когато цветенцето разказваше една особено хубава приказка, небето над пустинята притъмня. Цветенцето спря да разказва, за да погледне какво е накарало слънцето да помръкне, но пясъците припряно започнаха да му подвикват

- Продължавай, не спирай! Един облак се е заслушал в приказката ти и ако му хареса, може и да пусне дъжд.

Цветенцето продължи да разказва и не след дълго наистина заваля. Голям празник настана тогава в пустинята. Наизскачаха разни животинки да се насладят на дъжда, който струеше от облака и на цветенцето това оживление му хареса. То се усмихна, разпери докрай листенцата си и блесна в цялата си красота. Облакът реши да завърже разговор с него.

- Да ти кажа право, по-хубаво цветенце от тебе не съм виждал. – казал по едно време облакът, когато усети, че трябва да си върви.

- Ами! Хубаво. – отвърна цветенцето – Мен луната ме кара да изглеждам такова.

По странен начин цветенцето почувства доверие към облака и реши да бъде искрено с него.

- Луната ли? – изрази недоверие облакът. – Я ми разправи!

Добре познаваше облакът коварството на луната. Изменчива и загадъчна беше тя. Все плетеше някакви кроежи, все завиждала на слънцето и искала да го измести.

- Да, - каза облакът, като изслуша разказът на цветенцето – луната е способна на такива неща, но на мен ми се струва, че не луната те прави да изглеждаш красиво, ами ти просто си си такова. Не ти ли е хрумвало, че може да са те излъгали?

- Ааам, не! – усмихна се цветенцето – откъде накъде...

- Е, аз си тръгвам – каза облакът – Радвам се, че те срещнах.

Облакът беше мъдър. Вече беше сигурен, че луната е излъгала цветенцето, но не можеше току-така да и се противопостави – тя можеше в беса си да погуби цветенцето, а той не искаше това.

- Кога ще се видим пак? – запита цветенцето

- Ами то не зависи от мен – отвърна облакът – Когато ме довее вятърът.

- Вятърът ли?

На облакът изведнъж му хрумна една идея. Той не знаеше още дали тя ще е добра за неговия план, но почувства, че трябва да я осъществи на всяка цена. Викна облакът на вятъра – негов добър приятел и му каза да дойде да се запознаят с цветенцето.

Не беше особено внимателен вятърът при появата си, но цветенцето го хареса, макар и да се уплаши на няколко пъти, че вятърът може да му скъса стъбълцето докато го мятка безобразно насам натам. Весел беше вятърът, и правеше разни номера за да разсмее цветенцето и много поразии извърши докато правеше номерата си, та облакът трябваше да се разпростре в цялата си ширина и дължина за да не види слънцето какви безобразия се вършат в пустинята.

Тръгна си накрая облакът, подтикван от вятъра и по пътя дълго си приказваха за цветенцето и вятърът призна на облака, че много е харесал цветенцето.

И облакът му каза да го закара над една тропическа джунгла и да го остави там, и после да отиде да се разхожда на воля, защото искал да остане сам и да си събере мислите.

Вятърът с радост прие да остане за малко свободен и обещал да намине след време да вземе пак облака със себе си. Така се и разделиха приятелите.

А облакът знаеше много добре накъде ще полети вятъра. И не се излъга.

Започна вятърът да посещава по-често цветенцето. Научи се да бъде по-внимателен с него и дълго време се въртя наоколо му, за да слуша приказките които цветенцето разказваше или песничките които пееше. Той не можеше да разказва толкова сладкодумни приказки като цветенцето, но пък можеше да вижда неща, които никой друг не забелязваше и цветенцето много обичаше да слуша разказите на вятъра.

Но вятърът беше непостоянен. Все му се струваше скучно мястото, където живееше цветенцето и от време на време го хващаха дяволите и той изчезваше нанякъде, където имаше достатъчно вода, да прави вълни или достатъчно дървета за да ги разклаща. А цветенцето страдаше, но нищо не казваше, защото си мислеше, че вятърът е прав.

А облакът, като разбра за това, посъветва вятъра да започне да носи семенца на цветенцето. Да му израснат от семенцата другарчета, та да не му е скучно, когато вятърът реши да си полети на воля, където му се прииска.

И вятърът започна да носи семенца и някои семенца покълнаха, и постепенно край цветенцето израсна горичка, между дърветата поникна трева, а в тревата се появиха и цветя.

И тогава мястото около цветенцето вече не беше така скучно за вятъра. Имаше къде да вилнее той, можеше да се провира в клоните на дърветата, можеше да разрошва тревата и се задържаше той все по-дълго при цветенцето…

И един ден цветенцето му каза “Остани!”

И му го каза толкова искрено, с такова желание и с такава любов, че изведнъж осъзна, че е изрекло единственото си и най-съкровено желание в живота си. Желанието което пазеше за момента в който Луната щеше да застане пред Слънцето.

И се уплаши цветенцето. Уплаши се, че сега Луната ще се разгневи, че ще му отнеме всичката красота и очите да вижда красивото и дарбата да съчинява приказки... И че вятърът, като го види какво е жалко и никакво, и ще го намрази...

И заплака горко цветенцето, и луната закри слънцето и настана мрак, и вятърът изчезна някъде... И реши цветенцето че няма вече живот за него. И поиска да умре.

Но след малко светлината се върна. Слънцето изтика луната встрани и отново разпростря лъчите си над земята.

Зачака цветенцето своята присъда, но чу само един глас.

- Виж кого ти доведох.

Вдигна очи и видя вятъра и облака. И заваля дъжд.

- Облакът обеща да ни направи езерце, за да има къде да правя вълнички и да се спират щъркели за да те забавляват – каза вятърът на цветенцето – Ти да не си плакало?

- Не – засмя се цветенцето – От дъжда е...

После станало сериозно и попитало вятъра.

- Ти не ми отговори... Оставаш ли?

- Оставам. - каза вятърът.

- Е, нищо, - каза Луната през нощта, когато всички спяха и само цветенцето стоеше още будно – Твоята любов ме трогна и ще ти призная – с нищо не съм ти помогнала да бъдеш красиво и сладкодумно. Ти си си такова. Щастливо ли си сега?

Цветенцето отвърна само “Да” и затвори очи. Не искаше да обяснява на луната, че вече не се интересува, дали е красиво или сладкодумно. Вятърът беше с него и друго вече нямаше значение.

-

И разправят, че оттогава в пустинята се появил един особен оазис, в който палмите винаги развяват листа и по езерото в центъра му винаги има вълни, а и много птици и животни се спират там, защото едно красиво цветенце разказва вълшебни приказки безспир.