ОТРОВЕН ЖИВОТ

Тя умираше бавно, мъчително

и никой не знаеше това.

Тя знаеше колко е недостжимо

да стигне без болка бързо до смъртта!

Но вярваше, че ще се свърши,

макар със мъка и тъга.

Знаеше, че трудността ще я довърши

и за нея спасението бе в смъртта!

Всеки ден за нея бе труден,

всяка минута беше проклета.

Чувстваше се като вълк прокуден,

намрази и от дън душа човека!

Най-много мразеше майка си,

защо я е родила-без цел?

Проклинаше на глас живота си,

чакаше смъртта-беше смела!

Не се страхуваше от нищо-

нямаше смисъл в това.

Наричаше околността "бунище"

и в нейните очи това бе така.

Нямаше нищо-животът я отрови,

с мъка отваряше очи.

И мисълта, че лошото ще се повтори

правеше така, че въздухът да и горчи.

Всеки ден беше в очакване,

само молеше се да умре.

Съжаляваше за греховното мислене,

но болеше нейното сърце!

И един ден тя реши-

щом не става с добро-ще е с лошо.

За последно в живота си тя съгреши

и каза "В отвъдното ще искам прошка".

Отърва се тя от живота,

но не всеки може така.

И колкото и да искаш доброто,

можеш да чакаш само смъртта!!!