Очите, ушите и душата ми се чувстват добре или какво ми носи радост :)

Само на 30 км от София и само за 1 и 1/2 ден, но ефектът върху моята изтерзана особа е направо поразителен. Цветове, различни от тъмно синьото на мокета в работата, от сивото на бетона и асфалтовото сиво. Форми, нямащи нищо общо със 17' монитор. Звуци, които не наподобяват тези на принтер, факс, клаксони, аларми на телефон и други подобни. И най важното - въздух. Дишах дълбоко и с такова удоволствие, че направо си завидях :)

Спомних си също, че в моето детство на поляната до блока имаше флора и фауна. Ловяхме скакалци и гонехме пеперуди. Сега няма полянка. Има 2 блока и малко почва около тях. Животинките отдавна избягаха, а за да видят скакалец, децата трябва да бъдат заведени на 30 км от София. 
Може и това да е нормално за този век и за този град, но на мен не ми харесва. Харесва ми да чувам песента на птиците и жуженето на пчелите, да виждам синьото небе, зелената трева и най-много от всичко ми харесва хубавия въздух. Когато успея да отворя прозорец за повече време в работата /болна тема/ си мисля, че мога да дишам и се радвам, но ако на следващия ден се кача на Витоша установявам, че само така съм си мислела :)
Такива неща. Чудя се дали ако всеки ден имах възможност да се наслаждавам на природата, щях да й се радвам толкова много и дали хората, които живеят постоянно на село са щастливи заради птиците, дърветата и въздуха или се ядосват, че нямат постоянно ток, вода и отворен магазин от който да си пазаруват. Сега си мисля, че въпреки трудностите бих предпочела селото, а дали ще разсъждавам така и след време - кой знае...