СЦЕНА

                                  СЦЕНА

Животът е игра. И всички сме актьори, и всички сме зрители. Както в общи линии го е казал Шекспир.

Танцува птицата мъжкар и показва своя чар на нехаещата женска. Вълкът се бие със събрата си, за да заеме мястото си на водач и да спечели сърцето на младата вълчица. А богомолката изяжда бащата на своите деца, за да има с какво да ги нахрани и да пребъде живота.

Мухата, влетяла в моята стая, плаща с живота си за своята грешка. Тя вижда пътя, но аз виждам нея. Играта има правила. Макар и улична, кучката се грижи всеотдайно за новородените си палета. И при все, че е крехка, тревичката пробива асфалта.

Увиснало на рибарската кукичка, нямото попче се мята и бори, за да продължи по пътя си в дълбините на морето. Розата се надува с прелестта си и мисли, че е защитена от бодлите по стеблото си, но греши. Аз я откъснах. Но колкото и да ми се иска, не мога да хвана огънят.

Един човек разби сърцето ми, а аз направих същото с друг. Жена плаче на гроба на мъжа си, а незнайно как озовал се там, уличен пес я гледа безизразно застинал.

Разхождам из зоопарка и надничам в клетките на животните, а те откъснати от своя свят завинаги, ме зърват отегчени с крайчеца на окото си. А малките едва забележими рибки в големия аквариума любопитно се блъскат в стъклото насреща ми. Дали си мислят, че са в океана или ми завиждат, че аз съм в своя.

Синът ми ме стреля с новата си пушка и ми вика:

- Лягай, ти си убита!

А дъщеря ми ме докосва с вълшебната си пръчка и ме превръща в жаба, после крещи:

- Скачай на четири крака и крякай!

Мъжът ми гледа и се смее. Но след време той е гръмнат, а после е кон и дъщерята го язди. Тогава аз се смея.

Циркът отново е тук!

Аз гледам актьорите, а те гледат мен.

А понякога успявам да видя самата себе си през очите на случаен минувач...