Пиянско...

                                               Пиянско...

            През декември пийвах кафенце с коняк. Подготвях се за празника. Че то да беше един... То именни дни, то рождени дни, то нова година и каквото си измислиш още.

            Януари го изкарах на кафенце и червено вино. И как иначе! Ехо от отминаващите празници. Те едни отминават, ама други идват. Празници да искаш.

            Февруари минах на кафенце и уиски. Беше много студено. И за да се досгрея дъних Уйкеда, затова я карах и  без фъстъци и бадеми.

            Март – естествено с мартини и кафенце. Подслаждах си душата и се подготвях за идващата пролет. Тръпнех в очакване на всичко онова, което можеше да се пръкне. И неистово се надявах да се изпълня с удивление както никога до сега.

            Април, април, април –

 априлска епопея.

Пролетта е в апогея!

Удивлението ми се изля като поезия, но за кратко и не бих казала успешно. Затова... Изобщо не отказах когато през Май ме почерпиха с водка. Налагаше се да изтрия тъпия си опит за поезия и завинаги да се откажа – и не от поезията, не – аз я обичам. Да се откажа от опитите си да я пиша, за да не я намразя. Че покрай мен да не я намразят и другите, които случайно биха зърнали какво съм написала. И за да се получи по-успешно изтриването опитах ново вино и сухо, още по-сухо мартини. И вярвай ми, получи се – вдъхновението ми секна до стафидка. Супер! Вече съм начисто. И нека е пролет!

Акацията ми замириса /люлякът го пропуснах, да ме извини дядо Вазов/! Та акацията – бялата акация... Едно закъсняло божествено изпразване и, естествено – с божествен аромат. Последваха и други разни подобни аромати. Къде от природата, къде от човеците и всички разгонени твари.

Юни замириса на цаца, и бира, и море и плажни масла. И аз най-сетне минах на студена вода и кафенце. Защото беше време за почивка. Налагаше се. Изтърколеше ли се Юни, настъпваше Джулая. Една тъй дълга нощ. Будуваш, поркаш, пееш, танцуваш. Забравяш кой си, къде си, с кого си и какво ли още не. Но помниш... Да, аз помня, помня защо бях там. Бях там, за да забия и последния пирон, преди отгоре ми да се стовари есента и да издуха всичките ми мили и сладки илюзии. Без една, ако не броя божествения план, естествено. След есента живота започва наново. Абсурдно, нали! Но... Това е живота!

Изреждат се месеците, сменяш питиетата, тръпките, една илюзия със друга. Въртиш, сучиш и всичко се повтаря. Прилича на котка, която си гони опашката. Каква ли скорост трябва да развие, за да си я хване.

А какво да направя аз, за да изляза от кръга и да поема по спиралата на живота, за която твърдят, че бил той. Въпросът ми е риторичен, естествено. Абсурдно! Животът е абсурден! Но аз го живея. Живея... Ехото от Джулая ме държи и пийвам ракия със шопска. Ракията е ясна, но защо салатата е шопска?