НОЩ, ЛУНА и АЗ

                            НОЩ, ЛУНА И АЗ

Загледах се навън. Хм... Нещо напомня на залез.

Нещо? Кое нещо? Червената нишка на запад ли?

Подсеща ме, че нещо свършва... че си отива... Един ден си отива. Един живот си отива.

Напомня ми нещо за край. Настъпващият мрак... Множащи се светнали лампи... Нещо си отиде, а друго дойде. Събуди се нощта. Луната бди над нея.

Напомня ми нещо за смърт и за раждане. За раждане на нещо друго. А това, което е умряло - да се роди не може вече. Каквото и да се роди след тази или онази смърт - то винаги ще е различно - винаги ще бъде нещо друго. Нещо, което никога не е било.

Ражда се нощта, а денят умира... Но дори нощта да е за сън - животът не спира, сърцето ми не спира. А съзнанието сън ми рисува. Ако дойде... Защото... Понякога сънят не идва.

Не идва, за да не забравям, че в този свят сама съм.

Не идва, за да не е сама нощта.

Не идва, за да не е сама Луната.

Не идва, а вместо него - спомени от бъдещето... за нещо, което - ако реша, ако поискам, ако повярвам - може и да стане.

Не идва, за да има кой да слуша кучешкия вой срещу Луната. Не идва, защото навярно баща ми тъгува по мен и иска тази нощ да съм с него. Не идва, защото синът ми може би... не знам... може би сънува кошмар и иска аз да бдя над съня му.

А може би не идва, защото някой далеч от моя дом свири на китара, мислейки за мен. Боже, какъв нарцисизъм! И какво пък му е лошото? Не e ли по-лошо, когато си мислиш, че няма човек, че все още не се е родил такъв, който може, който иска една безсънна нощ да ти дари.

Какъв парадокс! И защо пък не? С парадокси е пълен светът ни. Например - Земята е кръгла, а на всеки ъгъл се... / преди години имаше такъв лаф/ А че ние се раждаме, за да умрем - не е ли също парадокс. Така и аз будувам, за да осъзная своята самота, а всъщност се питам - кой ли тази нощ си мисли за мен? Кой ли?

Егоистката Луна, разбира се! Тази суетна дама на нощта! Издула се като балон... в прозореца ми свети и вика:

- Стани и ела! Ела да ме видиш! Какво се излежаваш? Нима не правиш всяка нощ едно и също? Не ти ли омръзна? Ела! Ела да ме видиш! Не винаги изглеждам така... Хайде, надигни се и ела... Е... Какво ще кажеш? Не съм ли хубава? Не съм ли по- хубава от теб?

- Такава си ти, Просякиньо Луна! Такава си! По-хубава си от мен! По-силна си от мен! По-суетна си от мен! Но... по-стара си от мен. При все това и нагло, нагло ще ме надживееш. Такава си, Луна! Дори понякога да казват „новолуние”, ти пак си стара! Ала красива си – и цяла, и отхапана дори!

Кой знае обаче...

Някой ден, след векове - аз може пак да се родя. И тогава пак ще си говорим. И пак ще бъда аз по-младата, а защо пък не и по-красива? Тепърва болките ще срещам... А ти... Луна...

Ти, Старице суетна, прошепни ми тихо на ухото - кога почиваш? От болките кога почиваш? От суетата си кога почиваш? От самохвалството почиваш ли изобщо? Кога почиваш ти - на нашето Слънце огледало? От радостите свои кога почиваш?

Защото, знаеш ли, от моите аз почнах да се уморявам, дори по мъничко да остарявам. Сериозно ти казвам, така е! Да се радвам и радостите като емоции да показвам - на лицето кожата ми се разпъна и бръчки там се появиха.

А ти, Старице, не се ли сбръчка? След толкова много години... Колко ли? Не ти ли омръзна всичко това?

Мълчиш... Добре де, мълчи!

Тази нощ ще те погледам. Тази нощ ще бъда с теб, за да не си сама.

Обаче...

Вече нищо не напомня на залез. Черният плащ на нощта отдавна е загърнал червената нишка. А денят е само спомен. Да, помня, че имаше ден...

Но вече нищо не сеща ме за смърт или раждане. Забравих какво е начало и край.

Нощ е...

Нощ, Луна и аз.

Но... затворя ли очи – оставам само аз.