ЕДИН ДЕН…

Тъмнината угасна и разпиля сенките по света. Едно дете се разплака – не искаше да се събужда. Котката измяука в краката на случаен минувач, търсейки милувка. Там – на пейка в парка – пиян мъж се събуди и изръмжа с гласа на скопен бик. А на гробището всички мъртви души се завърнаха в домовете си да починат до следващата нощ.

Слънцето разпръсна лъчите си по събуждащата се зеленина и накара цветята да се усмихнат. А по пътищата плъзнаха бързоходни  разноцветни гъсеници. Свирка на кораб напомни, че морето е някъде там и очаква наближаващото лято.

Една жена проля последната сълза за любовта, която изневиделица изникна като остров насред океана и днес отново потъна, разпилявайки горчиво солени вълни. И отрони още една, защото плачещата китара на „Металика” й припомниха за първата любов, отдавна заровена под дървото на техните срещи.

Куция пес полегна до мизерната барака, а проскубаната му приятелка – измършевяла и смирена котка се излегна, облягайки се на корема му. А безброй работливи мравчици тъчаха паяжини около тях, устремили се в търсене на прехрана – задружни и целеустремени – за тях нямаше прегради.

Но в сърцето на един мъж преграда разделяше живота му на две. В едната половина се ширеше сигурността, а в другата като срамежлива мимоза, свила си листенцата, тайничко надничаше любовта. Онази любов, която носи както сладостта от живота, така и болката от реалността.

А денят си отиде… Сенките отново се стопиха в безжалостната тъма. Чайките изкрякаха за последно, а някъде от безкрая на света се обади първата сова. Едно сребърно огледало изгря в дълбините на космоса и призова своите събратя – глутница вълци, виещи от болка по изгубения навеки водач.

Светулките и горе и долу се множаха и напомняха, че имало е нявга и слънце. Влюбените разпиляваха своите страсти като дъжд над земята. А самотните поливаха болката с глътки от огъня на змея, за да изгорят и по изгрев наново да се родят с надеждата – да намерят своята сродна душа…