Викът на гарвана

Чувам викът ти! Чувам всеки твой вик. И той не е просто вик, не. А крясък на гарван, приел формата на човек – сам и жаден за любов. Той е викът на сама любов. Викът на живота, възцарил се на нашата планета.

Чувам викът ти през блатата. През всичките планини, застанали помежду ни. През житата и пустите ниви. През хилядите жужащи гласове на пчели и търтеи в кошера, наречен цивилизация. Чувам викът ти през светлината и времето, което я дели от мрака.

Чувам всеки твой вик! Не съм оглушала... И да не мислиш, че аз не викам... Викам и още как! И блатата чуват, а жабите в тях понасят ехото към планините. А планините го поемат и изпращат в равнините. Чуват цветята и грейват. Птиците чуват и любовна симфония от гласове заглушава всички звуци. Вълците вият заедно с нас. Светлината  поглъща виковете ни и убива мрака. А времето се преражда в безвремие. Боговете ни целят със светкавици, завиждащи на любовта ни.

Чувам викът ти. Викам и аз. И докато викаме – има надежда. Викай! Ще викам и аз... докато все още имаме глас. Защото ако аз изгубя гласа си – сърцето ми ще вика. Спре ли то – тогава все нещо ще изникне от гроба ми, и каквото и да е – ще знае, че трябва да вика, защото все някой трябва да го прави... Все някой трябва да продължава да вика – щом аз и ти сме започнали веднъж.

Викай, ще викам и аз! Не викаме ли – животът няма да знае, че ни има. Не викаме ли – времето ще ни забрави. Ние ще забравим, че ни има. Ще забравим, че сме се родили, че трябва да живеем, че трябва и да умрем. Викай, ще викам и аз, защото сме живи.

Живи сме и още можем да викаме, и още можем да се чуем, да се видим, и от очите си да пием, и душите си да сгреем. С усмивки слънцето да скрием. С ръцете си пътека към небето да издигнем и по нея да стигнем там, където виковете са излишни.

Чувам викът ти, Гарване! Чувам го! За такъв вик няма прегради. Но не за мен е твоят вик, а за живота, който мечтаеш да имаш. Важно е, Гарване, той да те чуе. Той... Живота...