Моята приятелка Крис

От много месеци нямам връзка с една много добра приятелка - Криси, която вече шеста година се мъчи с живота в Япония.
Последното ни хихикане по телефона беше, доколкото помня, миналата есен. След това се заредиха поредица мейли, предимно на тема "как се чувствам тия дни и с каква музика се лекувам". Така до 7 октомври.
Пауза.
По принцип нямам проблем с паузите в приятелствата си - с някои, обикновено най-добрите, приятели може да не се виждаме/чуваме/да не си пишем (в зависимост от часовите разлики по меду ни) с месеци, после уж да си уговаряме срещи, за които не смогваме да се освободим, но накрая все пак се виждаме/чуваме се задълго/пишем си дълги писма и няма сърдели-мърдели.
Затова и оставих паузата да се проточва.
Учене. Изпити разни. Бачкане. Малки пътувания из родината. Моят си живот в България.
Паузата взе да става още по-тягостна.  Откакто Криси замина за Япония в началото на 2000 г., паузите са обичайното състояние в нашето приятелство. Срещите наживо -  най-много два пъти годишно, по Коледа и през лятото. А си имаме разни общи теми, по които можем да си ги говорим нашите меланхолични, момичешки, феминистки, меломански, литературомански, киномански, пътешествомански, шоколадомански разговори. Тия приказки не че не си ги дрънкам и с други хора, но просто от време на време имам нужда да си побращолевя точно по този начин.
Вчера най-сетне се взех в ръце и писах един e-mail. На адреса, от който последно ми писа тя.
Никакъв отговор. Сигурно съм малко припряна. Вижте ме само, надвих си мързела, писах и чакам отговор моменталически.
Опитвам се да издиря блога й. Намерих два от блоговете, които поддържаше преди, но последният постинг е от февруари 2006. Разбрах, че кучето й (което живееше в София при майка й), е починало на 17 януари тази година (съжалявам за Чара, Крис!), че и тя е харесала един филм, който аз гледах наскоро. НО НЕ МОГА ДА ОТКРИЯ ПО-СКОРОШНИ ПОСТОВЕ!
Сигурно просто не мога да се оправя с търсенето. Може би тя отново си е сменила блога и сега е в някой друг сайт, а аз не мога да го открия.
Ако не е изгубила надежда от моето несериозно блогерстване, може би продължава да чете моя т. нар. блог и ще види ТОВА.
Аз просто бих искала отново да си поплямпаме нашите си меланхолични, момичешки, феминистки, меломански, шоколадомански идиотии ...