Съобщение Първо, Трета част

Да, в общи линии, нещата не са чак толкова розови. Както вече казахме, премахването на страха не премахва и решенията, които бихме взели под негово влияние. Просто разширява избора на решение и изчиства ума ни за известно време, за да можем правилно да изпълним взетото решение. От където излиза, че това, което сте си го дробили, пак ще трябва да си го изсърбате, но ще го правите без страх, а това все пак си е някаква разлика и то съществена. Едно е да ядеш бой в оптимистично настроение, а друго е телесното наказание да е съпроводено и с психически тормоз.

От друга страна, не всяка ситуация, в която трябва да вземем решение е придружена от страх. Защо в такъв случай трябва при всяка ситуация на вземане на решение да се опитваме да идентифицираме страха?

И въобще, защо му е на страха да се намесва в процеса на вземане на решение? Досега обяснявах как действа страха, но не стана и дума за това – защо го прави? Е, ето, че опасната вратичка се отвори и през нея аз съвсем лесно мога да се озова от другата страна на оградата, твърдейки, че страхът е полезен. Неее, чак дотам няма да стигна. Ще го анализирам от гледна точка на моята техника.

Какво става на практика? В сублимния момент се появява силен страх, който ограничава нашето полезрение и фаворизира един от възможните изходи (засега няма да се спираме на причините по които го прави). Ние веднага реагираме и прогонваме страха, изчиствайки си кръгозора по този начин и избираме верния изход, като един от много равни, а не като фаворизиран. За начина по който го правим сега също няма да говорим. Нямаме време – нещата трябва да стават за части от секундата. Важното е, че страхът (временно) изчезва и къде отива нас не ни интересува. Но.

Как точно премахваме страха? Дали го унищожаваме, дали просто спираме да го забелязваме или временно го пращаме някъде другаде? В крайна сметка този страх притежава доста енергия, за да затъмни така мислите ни. Тази енергия нас досега не ни интересуваше – ние я елиминирахме заедно със страха. А се оказа, че е напълно възможно тя да го върне при нас след известно време, като труп на удавник, комуто дори сме помогнали да се удави и не сме го виждали няколко дни.

Сега нещата започнаха да клонят пък към разцентроване на финия механизъм, който ни управлява от хилядолетия. Но мен от това не ме е страх. Който ми е слагал механизма, той да му мисли. Да не ми е слагал способност за разцентроване на механизма. В крайна сметка аз съм вечен, тъй че сметките ни са уредени още при раждането ми. Но за това – пак – друг път.

Излиза, че е по-добре да унищожим страха, вместо да го преместваме от едно място на друго. А според сегашното състояние на моята техника, той си е нещо като клан-недоклан. Ако се вгледаме пак внимателно в сублимния момент, ще видим, че този страх в точно този момент притежава много голяма енергия. С думите „Не ме е страх!” ние просто отхвърляме тази енергия. В появилия се вакуум идва щастието. И толкова. Но после страхът се завръща. Завръща се неговата енергия. В комплект с енергиите на другите отхвърлени страхове. А какво ще стане, ако вместо да отхвърлим енергията на страха, ние вземем, че я преработим? Да вземем просто да я използваме. Още на момента, докато страха не си я е отмъкнал обратно в храстите.

Ето, пак ще кажете – трудна задача. Трудна – от гледна точка на първата техника. Ами ако техниката се промени изцяло?

Нека пак се върнем на въпроса, що е страх? Дали той е някакъв обект със собствен живот, дали просто е проява на някакъв общ, изначален, първичен страх или е просто явление от етапа на вземане на решение? Дали е някаква аномалия в живите организми? Или е заложен още при проекта (когато са ни проектирали) с предпазна цел?

Успокоителното е, че животните също се страхуват. Не само ние – хората, сме изродите. Все пак и животните вземат решения. Защо свързвам страха непрекъснато с решенията? Не може ли да се страхуваш и в моменти, когато не вземаш решение? Там е работата, че май може. Откъдето изниква въпросът: „Нуждата от решение ли предизвиква страхът, или страхът предизвиква нуждата от решение?” (а и въпросът: „Защо трябва непременно всичко да опростяваме?” Не може ли пък да са верни и двете?)

Да се върнем, все пак, на страха. Помни ли някой, че по-преди споменах колебанието, като белег на страха? Ако помни – браво! Успял е да преодолее страха си, четейки това четиво. Всяко колебание ли е страх? В общи линии - да. С това предполагам лесно ще се съгласите. Всеки може да ми твърди, че не се страхува, а само се колебае, както и аз мога да твърдя, че не се колебае ами направо се страхува. Въпросът е, дали всеки страх е колебание? Я си представете, че се страхувате за друг? Къде тук е колебанието? Вие нищо не можете да направите. Просто очаквате със страх решението на друг. Даааа, и ако можете сега да ми обясните, защо се страхувате? От вас на практика не зависи нищо. Да не говорим за случая, в който решението е в нечии други ръце, ами направо за случая, когато решението е в неизвестни ръце. Тогава? Докато стоите безсилни, поне можете мислено да изпращате внушения на онзи, който взема решение, ами когато извършителят е неизвестен? Тогава започвате да се молите на Господ.

Вярвате ли, че вашите внушения действат на извършителя? Вярвате ли, че молитвите ви стигат до небето?

Очевидно вярвате, щом сте способни да стоите пред телевизора и да се вълнувате от развоя на мача, който се играе някъде на майната си. Така сме устроени - духовни същества сме ние. Но в същото време сме и атеисти. Парадокс. Е, стига толкова морал.

Страх ли ви е да не паднете от високо? А защо ви е страх? Болката ще я усетите чак като се ударите в земята, а и тогава няма да имате време дори да я усетите.

Добре, по-лек вариант. Страх ли ви е да се качите по високата стълба на покрива? На тавана? Някога ви е било страх. Страх ви е било от много "физически" работи - да карате колело, да плувате, да скочите от един метър. Страхът в общи линии не е много свързан с разума. От къде идва тогава? Хм. Нека ви го кажа направо - от въображението.

Там е работата, че въображението е велика сила. Ех, колко книги са се изписали на тази тема! Ех, колко лечения се основават на тази сила! Добре. Нека сега предположим, че се качвате за първи път на кола чак на десет години. Хм. Този пример май не е много актуален днес. Добре, нека да не е кола, нека да е гигантска люлка в увеселителен парк. Нека е просто виенско колело. Абе нека е някое от онези шеметни влакчета, които падат с голяма скорост по парабола и минават през примки, за да ви обърнат надолу с главата. Формално погледнато никой не ви е насилвал да се качите на такова нещо. Но първия път ви се обръщат червата. Догажда ви се. Повръщате. А на други нищо им няма. Въпрос на свикване. Все пак преживяването е неприятно. Гадене в стомаха, повръщане, загуба на ориентация. Всичко това е, защото не сте свикнали. Това е нещо ново за вас. Тялото ви не е свикнало с него. Като свикне - всичко е о'кей!

А сега да ви поставим пред пропастта. Гледате надолу, виждате колко е високо и от не май къде си въобразявате, че вече падате. Досега не сте падали от толкова високо. Е, чак от толкова високо не сте падали! Значи, за вас това ще е нещо ново, нещо, на което още не сте му свикнали. Ще ви се догади, ще ви се обърнат червата... Въобще даже и не мислите, че долу ще се размажете като палачинка. И си въобразявате това толкова картинно, че чак ви се догажда. Обръщат ви се червата и загубвате ориентация. И залитате и аха - да паднете. Много е кофти! Хващате първото нещо, което ви е под ръка. Добре, че на такива места обикновено има перила, иначе може да помъкнете и някой друг със себе си, особено ако е страхлив като вас.

Добре, ами колелото? Там пък от какво ви беше страх? О, там въображението работи на космически обороти, в сравнение с пропастта! Там си въобразявате хиляди работи едновременно. Новите преживявания ви бомбардират непрекъснато.

Излиза, че страхът е плод главно на въображението. Спомнете си пак първия път на виенското колело. Изведнъж усещате, че падате и инстинктивно се стягате. Вестибуларният ви апарат ви праща непознати дотогава импулси и цялото тяло се паникьосва и се опитва да се свие в защитна поза тип „в майчина утроба”. На третия тур вече му свиквате и се показвате от черупката. Към края си показвате вече и рогата. Новото преживяване дори е почнало да ви кефи.

Добре – няма лошо, когато се намирате в опасност, наистина е по-добре да я посрещнете свит на топка. Дали това е страх, оставям на вас да прецените. Във всеки случай, всеки е склонен да го нарича страх. Някои дори обичат този страх и пищят всеки път, като падат с по-голяма скорост в някое "увеселително” съоражение. Но това е някакъв съвсем друг вид страх, обоснован страх, страх от директна опасност. С него засега няма да се занимаваме. Ще се занимаваме с оня, другия, който се предизвиква от изцяло въображаеми ситуации.

Все пак – да потегнем редиците, трябва да дадем някакъв извод, след толкова много приказки. Страхът дотук се оказа реакция при преход, осъществяван във въображението ни. Тази реакция, както се вижда притежава значителна енергия. Може да активира доста сериозно тялото ни. Почти като в реална ситуация. Добре, а каква всъщност е тази реакция? Ако приемем, че е някакъв защитен механизъм, то ще излезе, че е грешно да се борим срещу страха. Ако обаче задържим за малко и си спомним, че защитата си е защита, а конкретното и изпълнение – съвсем друга работа, то може да излезе, че вместо страхувайки се, можем да се защитим и по друг начин.

За да се защити, човек може да бяга, а може и да напада. А може и да лъже. Да вземем например решителността. При нея пак има фаворизиране на един изход от ситуацията, но зарядът, така да се каже, е положителен. Пак има преход от познатото към непознатото, той пак е съпроводен с изтръпване тук-там по тялото, но то вече не гледа да се свие на топка, ами заема бойна позиция. Освен това - няма го погледът назад. Няма го двуполюсния модел. Погледът е устремен само напред, без да ти се свиват червата, при мисълта, какво ще стане ако не успееш.

С други думи, какво ще стане, ако вместо да кажем „Не се страхувам!”, кажем „Решен съм!”  И това да се направи само с цел, да овладеем енергията на страха, да я превърнем в енергия на решителността, да я използваме и да не я оставим да върши каквото си иска. Това е само идея.

Да се върнем пак на страха. Добре, все пак, ние не се страхуваме от карането на колело, докато не решим да се качим на колелото и да го подкараме. Излиза, че страхът се появява, когато се появи и преходът. A кога се появява преходът?

Преходът (поне засега ще приемем така) се появява когато си иска. В общи линии когато ние самите се намираме в преход телом, то се намираме в преход и духом. Но има моменти, когато си стоим спокойно и пак сме в преход. Тия моменти фактически са по-голямата част. Много по-голямата част. Защото докато си седим, ние мислим. А мислите постоянно „прехождат” една в друга. Докато си седим, ние също така усещаме. А усещанията също могат да създават преход. Примерно – чувството за приближаваща опасност. Има такива, по-отворени хора, които освен да мислят, също така могат и да усещат, докато си седят спокойно. Както и да е. С други думи, нашето въображение постоянно се намира в преход. А това е съвсем достатъчно условие за появата на страхове. Въображението често ни поставя в непознати ситуации. В ситуации, където неизвестните са много. И ние автоматично започваме да се страхуваме. Т.е. да се защитаваме, страхувайки се.

Така. Дотук обосновахме съществуването на страхове и по времето, когато не ни се налага да вземаме решения. Т.е. когато си мислим, че не вземаме решения. Когато ситуацията не ни изглежда такава, че вземаме решение. Когато просто си седим.

Сега, да се насочим в друга посока. Защо при даден преход ние изпитваме страх, а при друг изпитваме въодушевление? Ясно е, че и в двата случая има неизвестни. Но при въодушевлението, ние сме склонни да пренебрегнем неизвестните. Изпълнени сме с вяра така да се каже. А при страха изглежда е точно обратното. Неизвестните ни поставят в абсолютно затворено положение и ни карат да реагираме по програмата за неизвестна околна среда - т.е. свиваме се на кълбо. Ще кажете - всичко е само в нагласата. Ако си оптимистично настроен - ще реагираш с въодушевление, ако си в песимистично настроение - ще изпиташ страх. Въпрос на шанс е дали ще си песимист в момента или оптимист. И пак ще зарием зурли в познатите пътеки на изработването на позитивна нагласа – универсално лекарство за цял живот. Да, ама нали нас точно това ни интересува – как да превърнем негативната в позитивна нагласа? Как от песимисти да станем оптимисти. Как да превърнем страха в решителност. В общи линии не ви ли се е случвало, когато сте много позитивно настроени да изпитате страх? Изведнъж да ви се доплаче от мъка, изведнъж да се видите в ролята на щастливо прасе, на което му точат ножа за коледа?

Нагласата, драги мои, не е нещо, което се управлява толкова лесно. Нагласата ни управлява нас толкова лесно. А ние само си мислим, че с напрежение в коремната област можем да бъдем щастливци за цял живот. Или поне за един ден. Рано или късно ни омръзва и започваме да копнеем по трезвия си живот, изпълнен със страх и съмнения. Но това е друг въпрос. С него засега няма да се занимаваме.

Въпросът сега е, без да обвиняваме нагласата, да разберем как се формира страха. За целта, първо ще се съсредоточим върху появата на самия преход. В общи линии нуждата от преход се появява, когато в системата има нестабилност. Разбира се, една система може да бъде изправена пред нуждата от преход и от външни причини, но за тези случаи сега няма да говорим. Няма да говорим за това, какво става, когато подът под краката ни изведнъж започне да пропада, когато се върне внезапно жена ни или когато най-внезапно получим инфаркт. Ще говорим за онези случаи, когато без външно влияние, ние сами си създаваме нуждата от преход. Т.е. ние сами си създаваме нестабилността. В мислите. Във въображаемата ситуация, която е окупирала ума ни в момента.