Съобщение Второ

(22.януари.2008)

Много дни минаха.

Безименния страх продължи да го тресе от време на време, а той престана да го забелязва. Престана да търси страха и сякаш по този начин страхът спря да съществува.

Но не спря да действа (страхът). Той се чувстваше все по-нещастен. Започва да замества страха със смисъла. Не казваше "Страх ме е", а казваше "Няма смисъл". А нещастието... то си оставаше необяснимо и необяснено. Просто се игнорираше. Докато накрая системата взе да блокира. Всичко загуби смисъла си.

Започна да го занимава мисълта за преградите. Или може да се каже – мисълта за липсата на способности. Дали тези бяха еквивалентни? Дали наличието на преграда ограничаваше действието или липсата на преграда, но липсата и на сила го правеха?

Все тая. На него му се искаше все повече и повече да няма прегради около себе си. Идваха му наум безумни идеи, че всичко е едно цяло, а всеки е конкретно проявление на цялото, а така изказана идеята не беше никак безумна, но тя просто беше лошо изказана. А той искаше да каже, че няма индивидуални особености по принцип, а има само КОНКРЕТНИ индивидуални особености. КОНКРЕТНИ за момента, за състоянието в което се намираха околните елементи, а иначе... Иначе онова там – цялото, чиито проявления сме ние - хората - си оставаше все така забулено в мъгла.

И друг въпрос го глождеше непрекъснато - какво да правим с околните? Дразнеше, до умопобъркване го дразнеше факта, че човек не е сам на тази земя. Че трябва да се съобразява с околните. Да има социално поведение.

И това беше сякаш неизкоренимо.

Да, човек лесно можеше да се отдръпне в пустинята, но това си беше просто изолация. Това можеше да доведе най-много до оглупяване. Той го беше пробвал на собствения си гръб, разбира се - беше се изолирал за известно време от всичките си приятели (за съжаление не можеше да се изолира от семейството си), но напредък особен не констатира. Приятелите започнаха да му липсват, загуби ориентир, всичко вече му изглеждаше непостижимо. И се зачуди, как едно време, като имаше редовни контакти с приятелите си, всичко му изглеждаше толкова лесно (постижимо)?

В крайна сметка той се отчая.

Страхът отдавна бе отишъл по дяволите. Отдавна вече му бе минало желанието за развитие. По-точно бе се предал на идеята, че развитие не е възможно. Само можеш да се въртиш в кръг. Нямаше изход. Той беше сам, една мършава мишка, сред милионите мишки и нищо повече. Щеше да умре след време, а нямаше никакъв смисъл от смъртта му. Не виждаше никакъв смисъл и от живота си, а да не говорим за смисъла от задгробния му живот. Презумпцията за вечност, която все още изповядваше, не допускаше, че той и след смъртта си ще започне да прави нещо по-смислено от сега - т.е. - НИЩО!

Беше започнал да колабира и сякаш нищо не можеше да го спре да колабира – най-малко пък можеше той. Знаеше добре, че околните нямаха нищо против той да вземе да поколабира малко, докато се свие до удобни за тях размери. По тази причина и те едва ли щяха да го спрат в пътя му към дъното.

Беше започнал да усеща далечния полъх на смъртта. Много далечен, но по-осезаем от досега. Беше като куче застанало с нос срещу вятъра, душещо нещо, защото сега вятърът носеше нещо ново - т.е. полъхът на смъртта. Да не би това да беше смъртта? Постепенна загуба на способности? Постепенно оглупяване, постепенна забрава, постепенна загуба на интерес към живота? Ами после?

Такъв един мъртъв дух ли се преселва в отвъдното? Това страшно много започна да го плаши, но дори и този екзотичен и силен страх не можа да възбуди достатъчен интерес у него за да се размърда нанякъде. Той продължаваше да потъва към дъното. А защо просто не погледнеше страха в лицето и не му кажеше "Не ме е страх!" Къде отиде всичко? Къде отиде оптимизмът му, който му даваше сили да каже тези думи?

Сега той просто казваше "Не ме интересува!" Прищя му се да не е вечен и сега пък се уплаши, че вечно ще бъде вечен. Опита се да си представи собствената си дезинтеграция и за негов ужас не успя. Нищо не се получаваше. Той не можеше да приеме, че някой ден ще спре да мисли. Че духът му някой ден ще се разтопи във въздуха. Не, от това нямаше смисъл. По-добре да си представи колко безкрайно много трудности го делят от желанията му. По-добре да си представи колко безкрайна е вселената. Жалко! Той нямаше да умре. Щеше да се мъчи вечно. А какво по-лошо от един оглупял дух, от един дух - зомби?

Да ние имаме нужда от страха си. За да ни подтиква да живеем. За да се чувстваме живи. За да продължим... (нима той се беше признал за победен в своята борба срещу страха?)... за да продължим да изпълняваме функциите си.

Да – и друго го тормозеше напоследък. Той все по-силно виждаше в себе си и в жена си и в сина си и в околните проявите на техните майки и бащи. Всички безнадеждно одъртяваха и се превръщаха в онова, което беше имал възможността да наблюдава в детството си. Никакво развитие. Само повторение. Всичко си вървеше по нормалния ред. Дори и „ненормалното” си беше нормално. Всичко се въртеше в кръг.

Дали това го тормозеше всъщност? Липсата на развитие? Лесно е да се каже. Но май него го тормозеше липсата на неговото личностно развитие.

Плюл беше на човечеството. Пък и ... нали си бе избрал пътя – той да тегли човечеството, не човечеството да тегли него. Ако не се развива, накъде ще тегли?

Е, цялата работа пак заприлича на изпълнение на задължения. "Всеки човек има задълението да се развива за да тегли човечеството след себе си!" Ами... то като помислиш... логично излиза да е така... ама....

Ама той не искаше на врата му да висят задължения. Искаше...

(Вечерта, след изпушването на една цигара на балкона)

Вечерта на него му хрумна, че всъщност нещата са съвсем прости. Човек знае много за материалния свят (или поне си мисли че е така), но много малко за нематериалния (дори и не си мисли, че знае) Човек се е научил да разрязва черните кутии, които му се изпречват на пътя, за да не се мори по входа и по изхода да гадае какво има вътре, но някои кутии все още не може да разрязва. Не може да определи размерите и формата им. Няма инструменти за рязане. Не ги знае даже къде са, че да ги хване в ръце и да се опита да ги разреже. И, ще - не ще, ще трябва да гадае какво има вътре по входа и по изхода. Това е интересното. Това е спортът. Това е приносът към човечеството. Това е неговата мисия.

И, дали от цигарата или от осъзнаването на този факт, той се поуспокои и реши отново да се заеме къртовски с изследване на природата на страха.

После пак се зае с досадната си работа, но още по-късно вечерта получи ново просветление, и този път то си струваше.

Осъзна една голяма (според него и за него, за негови нужди) истина: Смисълът на човешкия живот беше в удоволствието.

Да, човек живееше за удоволствието. Това му беше стремежът в живота. Стремежът му на всички нива на неговото съществуване беше удоволствието. Беше много просто. Дали човек беше едно цяло, дали беше част от нещо, дали беше съюз между тяло и душа, и независимо от клаузите по този съюз, и тялото и душата искаха едно и също - удоволствие. Това беше смисълът на тяхното съществуване.

А, най-важното – този смисъл никога не се изтъркваше – можеше вечно да поддържа живота (поне на душата).

Прост механизъм. Без никаква връзка с разума.

Нещо просто искаше удоволствие. И нещото беше надарено с разни инструменти за постигането му, един от които беше разумът.

Разумът беше инструмент. Нищо повече. Никаква божествена промисъл. Пък и да я имаше тази промисъл – кой го интересуваше? Ние не бяхме създадени да бъдем божества. Ние бяхме създадени да се стремим към удоволствие. Може би в това имаше някакъв смисъл за някого, но това нас не ни интересува.

Ние не можем да избягаме от строежа си. Така сме построени - да търсим удоволствие. Ако се опитаме да избягаме - това ще значи самодезинтеграция - т.е. - смърт - и на душата и на тялото, а това май, според днешните вярвания, не беше по силите ни. Поне по отношение на душата.

Всичко си идваше на мястото.

Може би тази мисъл да изглежда тъпа и детинска на много хора. Удоволствие! Това е просташко! Ами възвишените идеи? Ами любовта? Ами саможертвата? Ами филантропията? Ами поезията? Изкуството? Гениите? Науката?

Много е просто. Всички тези неща водят до удоволствие. За това ги правим. Те са инструменти за постигане на удоволствие. Хората, които желаят добро на човечеството го правят само защото извличат удоволствие от това. Ако не извличаха удоволствие, те щяха да се заемат с нещо друго.

Любовта? Тя е нещо първично, безусловно, неуправляемо... Да, ама тя също е заложена в нас от Онзи, за да ни доставя удоволствие от време на време. А ние, като видим, че от тази бозка от време на време тече мляко, започваме да я дърпаме, та дано пуска постоянно, но в общи линии нищо не постигаме.

Както е и с другите бозки. Създали сме си изключително сложна система за да разберем кога от коя бозка тече мляко, как можем да накараме бозката да пуска мляко, когато ни се поиска и т.н и т.н. и цялата тази система не води до никакви задоволителни резултати (поради което в по-голямата си част от живота ние сме нещастни), но поне изграждането й ни носи удоволствие, т.е. това е още една бозка, която ние инстинктивно надушваме и лапваме, когато по нея тръгне мляко.

Да - цялата ни наука и умствената ни дейност съществуват само за да ни носят удоволствие. Иначе... ние просто отказваме да се занимаваме с тях. Не е ли така? Влюбеният учен не зарязва ли науката заради появилата се любов? Къде му отидоха възвишените идеи? Къде отиде стремежът му да помага на човечеството? Всичките отидоха под една фуста, в нечии очи, в нечий смях, коса... (респективно - панталони или як гръб). Може би ще отречете?

Ами какво става, драги приятели, когато ученият си получи дозата мляко от любовта? Ох каква доза си получава! Мляска от кеф! И после? После неясно защо го засърбява пак да се залови с науката, защото надушва, копелето, че сега от там ще потече (за него) мляко а фустата временно може да почака. (Добре, че и фустата, респективно – панталоните, си намират откъде да сучат временно мляко - добър е Дядо Господ, че така ни е устроил!) Може би ще кажете, че греша? Замислете се и ще видите, че не греша.

Да, има разни учени, дето не се поддават на любовта. Аскетици. И светци има. Отшелници. Е, за тях просто млякото тече не от любовта. Ами примерно.... от Брамс!

Знаете ли колко източници на удоволствие може да има човек? Милиони! Милиарди! Е, всеки се ограничава до стотина-двеста през живота си (вероятно). Има хора, които например не обичат да носят дамско бельо под панталоните си. Не обичат туршия. Мразят пъзъли. Въобще...

Мога да ви кажа, как стигнах до това просветление.

Трябваше да помагам на сина си да се оправи със системите уравнения по математика. Досадна работа. Хич не ми се занимаваше. Започнах с чувството, че имам дълг към детето. Насилих се. Хванах една неразбираема за него задача и започнах да я решавам. И хъката - мъката - стигнах до някакъв отговор. Обаче отговорът беше грешен. После обаче погледнах пак и видях къде е грешката и отговорът стана правилен. Алилуя! Въодушевих се. Още не бях за изхвърляне. Можех да се справя с тези задачи. Решението беше интересно. Нестандартно. Някога бях цар на тези решения. Преди двайсет - двайсет и пет години. И... отидох до мазата за дърва. Трябваше да се топлим с нещо все пак.

Но въодушевлението вървеше с мен. Сега щях да му обясня на детето как се решават тия задачи! Обаче се замислих – какво толкова ме беше запалило в тази случка? Нима смисълът на живота ми е да решавам системи уравнения? Не, нещо не беше наред. Това не би трябвало да ме зарадва. Не чак толкова, поне. Въобще не би трябвало да ме зарадва.

Една проста система уравнения. Защо се радвах? Ами явно в паметта ми се беше отключил някакъв отдавна неизползван механизъм за решаване на системи уравнения и за това се радвах. И за какво се радвах толкова? Нима използването на този механизъм ми носеше радост? Изглежда ми носеше, щом продължавах да се радвам на измъкването му от праха на миналото. На какво се радвах? Ами на това, че ще мога да го използвам още и още. За нови и нови задачи. Да го използвам защото... ще науча детето да решава тези задачи?

Глупости! Просто този механизъм ми носеше гарантиран успех. Това е. С този механизъм аз постигах успех. Макар и за една измислена задача. Какво значение имаше, че задачата е измислена, след като в крайна сметка аз постигах успех (т.е. вярното й решение)?

Значи, мен ме интересуваше успехът. Аз исках да постигам успехи. Независимо какъв е смисълът за човечеството от тези успехи. Те имаха смисъл за мен. Това бе важното.

Значи, моята цел в живота е да постигам успехи? Дори и с измислени задачи? Ами щом няма смисъл за другите от тези успехи, тогава какъв е Божественият замисъл, вложен в мен? Божественият замисъл явно беше не успехът, а онова, което следва след успехът – удоволствието.

Ние бяхме ловци на удоволствие. Заради това живеехме. Още от пръкването си на бял свят ние се оставяхме удоволствието да ни води. Дали ще е телесно, като си напълним стомаха с топла храна или като си сложим на езика нещо, което да пусне импулси по вкусовите ни рецептори. Дали ще измъчим вестибуларния си апарат за да произведем удоволствие в някои мозъчни центрове. Дали, в по-късна възраст, ще задоволяваме исканията на репродуктивния си апарат. Дали ще пишем стихове (тук вече минаваме в сферата на духовното), дали ще си мечтаем за разни случки, дали ще гледаме разни случки, дали ще си ги представяме, смучейки удоволствие от тях.... Това си е наша работа. Важното е да изпитваме удоволствие.

Удоволствие можем да изпитаме и от една решена задача. От това, че сме накарали някого да се разплаче, от това, че обличаме в думи мислите си. От това, че си представяме, че сме намерили решението на някой нерешим проблем, като например: какъв ни е произхода?

Да ние сме твърде способни да извличаме удоволствие от всичко, което ни попадне наблизо - в материален или нематериален план. Направо сме си едни машинки за произвеждане на удоволствие (изцяло или отчасти за собствена консумация). И само толкова. Нищо друго.

Машинки за удоволствие.

Защо тогава сме толкова сложни? Просто е. Защото една бозка не пуска мляко непрекъснато, а само временно. Това му е особено на източника на удоволствие. Не работи постоянно за един и същи човек. Сексът може да е постоянно удоволствие за човечеството, но не и за един човек. Все някога му омръзва. Твърде скоро му омръзва (според някои).

И тогава трябва да се търси друго удоволствие. Гладът за удоволствие е постоянен. Тогава се впрягат всички налични ресурси - телесни и нетелесни - в търсене на ново удоволствие.

Някои наричат това "Движение по линията на най-малкото съпротивление". И не знаят колко са прави. Не знаят, че всички се движат по тази линия, дори и онези, които влагат отрицателен смисъл в тази линия, защото и те се движат по нея. Преодоляването на трудности, борбата с живота са също източници на удоволствие. Хората изричащи тази фраза с презрение са предпочели тези източници. Други са предпочели да лежат цял ден по гръб. И двата типа правят едно и също. И двата типа са еднакво ценни за човечеството - т.е. - НИКАК.

Ценността на човека за цялото човечество е равна на нула. Това е безсмислено понятие. Човекът е ценен за друг човек, доколкото може да бъде използван за удоволствие. Само толкова. Прост механизъм.

Детето обича майка си, защото тя му доставя удоволствие. Майката обича детето си, защото то й доставя удоволствие. Майка Тереза се грижи за низвергнатите, защото това й доставя удоволствие. Мъчениците се оставят да бъдат мъчени, защото ... хехе, не бъркайте телесното с духовното удоволствие - защото това им доставя удоволствие. За мъчениците мисълта за Господ, за събратята им и т.н. е източник на удоволствие. Абе, няма значение, какъв им е мотивът - важното е, че щом толкова ревностно се оставят да бъдат мъчени, то го правят в крайна сметка за удоволствие. Вярват в безсмъртната си душа, а не като другите, които се страхуват от смъртта и си мислят, че след като умрат и светът ще свърши.

Казват, че човек в трудна ситуация поумнява. Това много лесно се обяснява с теорията за удоволствието. В трудна ситуация трудно се намира удоволствие. Всичките ресурси трябва да се размърдат да намерят нов източник на удоволствие. В тази дейност разумът участва, ще-не ще, доста активно. И ето ти - човек поумнява. Създава си нови механизми на мислене, минава на по-високи обороти, научава нови неща за живота.

Всъщност това в общи линии представлява и животът ни – моменти на липса на удоволствие, последвани от моменти на удоволствие, като движещият механизъм е именно непостоянството на източниците на удоволствие. Каквото и да правим, те все някога се изчерпват. Все някога стомахът ни се напълва, все някога ни писва от сладко, все някога Брамс ни омръзва, все някога ни се приисква да останем насаме, далеч от любимия човек.

На какво се дължи това?