От висотата на Боговете - част Iва

        За Индия много неща винаги ще останат недоизказани. Много неща не могат да бъдат описани с думи, защото за невидяното думи не са измислени. Само Чудото на възприятието може да те направи съпричастен към всички невероятни гледки и преживявания, които те съпътстват в пътешествието из тази невероятна страна.
         През май 2009г. успяхме да осъществим една наша голяма мечта - да стигнем до Земята на боговете.
         И този път спретнахме пътуването набързо. С всеки изминал ден температурите в Пакистан се покачваха все повече и повече, а в Индия вече си беше врящ казан. Разполагахме с шест почивни дни, бяхме заредени с много ентусиазъм, енергия и нетърпение да се впуснем в поредното приключение.
          Реших да не приготвям огромни запаси от храна и напитки, защото вече знаехме, че по пътя е възможно да се купи всичко. Най-трудната задача се оказа избора на хладилна чанта. Обиколихме разни магазини и пазарища, ходихме насам - натам като незнаещи какво търсим, докато накрая грабнах първата чанта, която ми хареса. Струваше почти  60 долара и момчето в магазина не спря да ме увещава, че е много "качествена". Слагам го в кавички, защото тук в Пакистан тези обещания важат, докато излезеш от магазина. 
           Важното е, че се снабдихме с този важен аксесоар, без който, както по-късно се уверихме, пътуването щеше да бъде доста изтощително. 
           Бяха изминали почти две години от предишното ни пътуване до Индия. Изпитвах отново същото вълнение и леко притеснение за преминаването на границата, маршрута и т. н. 
           Предварително бях проучила всичко за местата, където щяхме да отседнем. Маршрутът ни минаваше изцяло през щата Пенджаб и оттам трябваше да влезем в предхималайската планинска верига и да пресечем границана на щата Химачал Прадеш.
            Потеглихме от Исламабад рано сутринта на 1-ви май. За по-малко от четири часа стигнахме до Лахор. Градът е бил столица  на щата Пенджаб до отделянето на Пакистан от Индия и се намира на 20 км от границата. Многомилионен град с ужасен и непоносим трафик. Винаги свързвам Лахор с мъченическо преминаване и многократно загубване из лабиринта от прашни тесни улички и задрустени пазарища. Този път обаче го пресякохме безпогрешно и по най–бързия начин се изнесохме към границата.
           Много приятно се изненадахме от новата постройка на пакистанската митница. Вежлив полицай ни въведе в просторна градина пред митницата, като старателно ни избра най-сенчестото място за колата. Термометърът беше задрямал на 38 градуса. Новата сграда беше доста просторна отвътре, добре охладена, с блестящ мраморен под и чисти тоалетни. Мяркаха се няколко служители около добре подредените гишета. 
        Поканиха ни да седнем, почерпиха ни с безалкохолни и ни взеха документите. Обслужиха ни бързо и много вежливо, та трябваше да отделим още двайсетина минути, за да задоволим любопитството им за България, какво правим в Пакистан и т.н.
         В 12 часа по обяд напуснахме Пакистан, като през границата ни пропусна същия войник, който за пръв път ни отвори граничната порта при предишното ни пътуване до Индия. Понякога е много хубаво нещата да се повтарят.
         С индийците също нямахме проблеми, само процедурата беше по-дълга. Те са по - мудни и неорганизирани. Провериха колата и багажа и след кратко сбогуване се впуснахме бодро в дивия индийски трафик.
         Бяхме изминали едва около 50-тина километра и спряхме на първата бензиностанция за зареждане. Със слизането от колата усетих как гореща вълна обгърна тялото ми и от допира на чехлите ми до асфалта, се почувствах като стъпила на напечен котлон. Не можеше да се стои на слънце повече от две минути.
       Около четири след обяд пристигнахме до първата ни спирка, която си бяхме определили за нощуване - Jalandhar . Заедно с Мултан (в Пакистан) , Jalandhar е най-стария град от оцелелите от Trigarta империя (Пенджаб регион) на династията на Katoch владетелите, с назоваване в историята още през 100 "АД. Jalandhar Doab (района около града между Беас и Sutlej реки)  е бил и най-източната част на територията на империята на Александър Велики. Той е издигнал гигантски олтар в тази област, за да отбележи могъществото и величието на своята империя, а също и основава град с името Александрия  в околността и оставя много македонски ветерани там.
         В днешни дни градът по официални данни наброява около два милиона жители, но за сетен път ще кажа - тук кой ли ги брой. Изглеждаше толкова препълнен и бълбукащ, сякаш имаше население от някоколко пъти по толкова. Горещината беше невероятна, малко над 45 градуса и на слънце беше невъзможно да се стои.
         Наехме си малък апартамент с всички удобства в хотел "Лео Форд" в центъра на града и се отдадохме на заслужена почивка и дълготрайно охлаждане. Прозорците на хотелите в Индия и Пакистан дори не се отварят. Всичко е изолирано и затъмнено, покрито с тежки плътни завеси,  в противен случай ще бъде изпепелено от безумната жега. И така му дръпнахме едно спане, с кратко прекъсване за посещение на барбекю-ресторанта в хотела. 
         На  сутринта станахме отново по тъмно и потеглихме, за да изминем по-голямата част от пътя в компанията на лепкавия утринен хлад.  
        Пътят беше идеален, трафика все още незначителен и само тук - там се мяркаха ранобудни колоздачи или пешеходци.
        Пенджаб се оказа една доста приятна част за пътуване в Индия. Отвсякъде зеленина, красиви гледки на малки и големи спретнати фермички, обработена земя и изобщо доста богат район. Пътуването беше много вълнуващо, въпреки жегата, която ни заливаше при всеки опит да слезем от колата.
        Напредвахме бързо към Чандигар, днешната столица на щата и известен като най-модерен и чист град в Индия. Бяхме планирали да разгледаме града, да преспим там и на следващата сутрин да потеглим към планините, които бяха само на около 50-60 км от столицата.