Завръщане и " СБОГОМ ИНДИЯ - ТИ СИ ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ"

Не е лесно да се събудиш след приказен сън наяве. И не ти се иска да се събуждаш, да продължи поне още малко. Поне още малко да бъдеш блажен, макар и от елексира на чуждо щастие.
Кой ли не иска да види “бяла лястовица” в своето небе и да бъде ощастливен с истинска и предана любов. ...И донякъде се случва и в днешно време, ако четем до припадък книжки с приказки!

Често пъти става така, че сънят свършва рязко точно тогава, когато си го взел почти за истина и на сериозно.

Така неусетно и бързо, като насън, изтекоха и дните на нашето приказно пътуване из Индия.

Оставаше ни една последна нощ – Новогодишната и в най-ранните първи часове на Новата 2007 трябваше да потеглим отново за Пакистан.
Предстоеше ни отново да преминем почти 500-километровото изпитание по трасето от Дели до границата с Пакистан. Бяхме обещали и да присъстваме на церемонията, която бе неразделна част от затварянето на граничен пункт “ Wagha bord”.

Очаквах тази новогодишна нощ като едно голямо и ново начало, като победен край на една битка, трудна и изстрадана от всички българи, като един справедлив жест на реабилитация от страна на историята.

И в този мечтан и тържествен момент бяхме сами с радостта си, в центъра на Дели, претъпкан с хора и невероятно шумен.

В навечерието на Новата година жителите на града се стичаха от всички крайща и се събираха в кръглия парк в центъра на града, въоражени до зъби с разни свирки и латерни, които не спираха да надуват и се вдигаше ужасна олелия.

Ресторантите бяха препълнени, за по свястните клубове местата бяха резервирани доста по от рано.

Не намерихме ресторант, в който да поискаме да останем. Пихме за последен път кафе в едно от любимите ни кафенета, с най-вкусния какаов сладкиш, полят с горещ шоколад и сметанов сладолед.

И така, различно и нетрадиционно за нас, посрещнахме Новата година с бутилка вино и голяма пица на малкото късче българска земя в посолството ни в Индия, с неизменната носталгична болка по всичко най-скъпо и мило, което сме оставили далеч и с благодарност, че все пак тук сме заедно и се обичаме.

Потеглихме в 7 сутринта и смятахме, че до 15,30 следобяд вече ще сме се добрали до целта, дори ще ни остане и малко време да се свестим от пътя. Следейки стриктно маршрута по карта, пътят за излизане от града ни натрасе отново в стария град. Е няма как, явно по неписано правило - откъдето сме влезли, оттам трябва и да си тръгнем оттук.

Само, че тази проста логика ни отне два ценни часа от времето за пътуване и ме докара до полуда и отчаяние. Вече почти се бях примирила с факта, че никога няма да излезем от това ужасяващо място, застинало в развитието си някъде в 15-16 век. И хората, и къщите / къщи е силно казано/ и и изобщо всеки детайл от пейзажа направо си беше застинал в този период. Беше като октопод, който те обгръща, притиска и омотава в многоръката си прегръдка и всеки стремеж да се отскубнеш, те обезсиля и не дава никакъв резултат.

Въртехме се в кръг. Измъкнахме се с помощта и следвайки указанията на двама полицай.
Когато стъпихме на познатия еднопосочен трилентов път, направо ми олекна. Трафикът беше обичаен и наподобяващ пъстра палитра от превозни средства, пешеходци и лениви кравички. Никак не се беше променил за тези няколко дни.

Пътувахме без почивка цели 8 часа. Пристигнахме на границата преди церемонията. Официално обаче, беше вече затворена. Беше претъпкано с хора, дошли специално за церемонията. Двете трибуни бяха запълнени и още толкова напираха да влязат в района на пропусквателния пункт.

Отново попаданахме на двамата сикхи, които ни изпратиха преди седмица в началото на нашето пътешествие. Бяхме щастливи да се срещнем отново. Показахме им снимки от Амритсар и Агра, разказахме на кратко за преживяното и видяното в тяхната велика страна.
Паспортната проверка и другите митнически подробности отнеха 20-тина минути. Отново бяхме единствените “клиенти” за преминаване на граничния пункт. Сбогувахме се сърдечно с индийските гранични служители и с пожелание да се видим отново, заехме стартова позиция на граничната линия.

И отново, за втори път, за нас отвориха двете врати на империята.

Сбогом Индия - ти си приказка без край! Наистина е така и нищо от казанато не съм си измислила или преувеличила, защото и аз бях там, и аз се докоснах до нея, видях я, вкусих от вечносттай и бях самата приказен герой.

След минута само, бяхме се завърнали отново в Пакистан. Почти като на родна земя, така го усетих тогава.
Много се зарадвах и на Янис, който беше неизменно на поста си и ни посрещна с “добре дошли у дома”. Беше се нагласил с красива парадна униформа и ни предложи веднага да си изберем места, защото церемонията ще започне след броени минути.

От пакистанска страна картинката беше същата – препълнени трибуни и постоянно прииждащи тълпи от хора. Тук мъжете и жените бяха разделени, от двете страни на “сцената”. Имаше само един сектор на второ ниво, където позволяваха да седнат смесени двойки. И ние се намърдахме там, а и за снимки място беше идеално.

Тези хора са като деца, умеят да се радват на живота по детски непринудено и безрезервно. Така приемат и понятието “родина”, предано и с гордост се наричат “пакистнаци” и ако трябва да пожерват себе си за тази родина, готови са да умрат като мухи. Обичат я и вярват в нея, въпреки беднотията и мизерията, на които много от тях са обречени.

Предстоеше ни да видим един неповторим, спонтанен и неописуем гранд – спектакъл. Нещо, което не съм си представяла, че може да изглежда така!

Една философия за живота, която е способен да сътвори само Изтока !