Моят град

Моят град

Помня го как ставаше град, защото е обявен за град 2 години преди да се родя. Някога, през 80-те имаше около 13 000 жители, а по-късно започнаха да намаляват.

Преди две години в една зимна вечер забелязах, че на нашата улица  вече не живеят онези хора, с който израснах. Знаех, че съседа ни е в Америка, едната ми съученичка – в ЮАР, а другата – в Германия, но за първи път забелязах, че от 20 къщи на улицата, светят прозорците на 4. Заминаваше един, а след него и цялото семейство. Преди се прибирах у нас, чувах стъпките си и не се страхувах от тишината, защото бях свикнала с нея – майка ми беше от 8 години в Гърция, а брат ми от 6 – в Италия.

През деня ходех при баба ми, защото тя живее сама – нали вуйчо ми отдавна е в Италия, та трябва да я понаглеждам. Баба ми е на 82 години и е единственото нещо, което ме задържа на тези географски ширини, дължини и т.н. И така, през тези две години всеки ден ходя от единия до другия край на града, от моята къща до бабината и всеки ден виждам едно и също – на всеки три къщи, само в една живеят хора.

 До преди година изтръпвах, като чувах как бие камбаната на черквата, защото това означаваше, че някой е умрял, а сега я чувам по-рядко, защото не останаха толкова много старци, за да умират често.

Знаете ли как изглежда моят град на празник? Много е интересно –  на площада идват само деца и няколко баби. Деца, който са изоставени при баби и дядовци или сами на себе си, а родителите им ги няма.  Когато кажеш на някое дете, което прави поредната си беля, че ще кажеш на майка му то ти се изсмива и ти казва: „Ами добре, обади й се и аз искам да я видя, от една година не си е идвала”.

Толкова много хора си отидоха, а се върнахме само няколко, мога да ги преброя на пръстите на ръката си.

Повечето идват за няколко дни, най-много месец и си отиват. Други идват да продадат къщата, защото са си купили къща в Америка или апартамент в Италия. Тази година майка ми се прибра за 4 месеца, прекара зимата у дома. Хората, които я срещаха из улиците и казваха:” Ти си луда! За какво се връщаш? Тук няма живот.”

Преди месец почина кумът ми, а дъщеря му си дойде за 2 дни от Англия. Знаете ли как го коментираха? „ Бе, не трябваше да си идваш. Само път биеш и пари харчиш. Гледай да спестиш някой лев и да помогнеш на майка си...  Умрелите са си умрели, а живите, да си живеят, там, където има живот”

И затова все по често започвам да се питам: Има ли достоен живот, тук и сега или все ще сме емигранти?