Трябва ли да се нося през живота, живеейки за момента?


Жертване на целите ли или...

В по-младите си години мислех, че е нормално човек да има цели и мечти. Затова мечтаех и постигах мечтите си...

Сега все по-рядко мечтая. Не знам дали мечтаенето отминава с годините или просто станах по-практична и по-малко претенциозна, но сега, като че гоня моментите на скучното спокойствие и някак започнах да се чувствам щастлива със себе си. Дори забелязвам, че започвам истински да се дразня, когато някои си позволи лукса да ми нарушава спокойствието. Преди време един човек ме попита за какво мечтая и като се замислих не се сетих, изглежда тотално съм спряла да мечтая. Сега ми идва на ум, че мечтаенето има нещо общо с амбицията и изглежда съм станала и неамбициозна, дали съм се излекувала от някой комплекс, които много ме е болял, когато мечтаех и преследвах мечтите си? Ето това е въпрос, на които не мога да си отговоря, но явно има нещо такова, защото вече нямам амбицията да покорявам света, дори и най-големият мечтател – Александър Велики – вече не ми изглежда толкова интересен и толкова велик, както преди 10 години. Сега ми харесва да си скучая. И дори си мисля как може скучаенето да ми харесва? Преди време не бих повярвала, че скучния и еднообразен живот, като на германска пенсионирана бабичка с бял панталон, би ми харесал, а сега истински се наслаждавам на скуката и дори и’ се радвам в онези моменти, когато имам възможност да си поскучая насаме със себе си.

Дали това е жертване на целите или пълна умора, още не знам, но ме кара да се чувствам добре, избягала от забързания и задъхан житейски хаос – онзи с многото негативни емоции, които ме побърква и ме превръща в постоянно неспокоен и ужасно зъл човек, без усмивка.

И да, много ми харесва да се нося през живота, живеейки за момента и най-вече за моментите на пълна безметежност, в които намирам покой  и спокойствие.