Доверието не може да поставя условия


Нали помните, че започнах да се развивам интуитивно. Развих се до такава степен, че хвърлих всички дебели завивки и сега съм по едната ми измръзнала душа, захлупена само от една дебела книга, която много бавно чета, защото според изискванията в нея трябва да отделям по една седмица на глава, това не е проблем и без това не я отварям с дни, но понякога ме впечатлява с някоя случайно подхвърленa или случайно намеренa мисъл из нея. Този път ме срази тази мисъл:

„Доверието не може да постава условия.”

Първоначално я прескочих, после я подчертах, а сега се замислих, доколкото мога, защото на мен мисленето не ми е любимо действие.

Та въпросът е наистина ли доверието не поставя условия?

Винаги съм мислила, че вярата изисква безусловност, не допуска съмнения и не подлежи на ревизии, но никога не съм се запитвала дали доверието има граници?

Животът ми е вкарал толкова много ритници в резултат от едното доверие, че в повечето ситуации, когато съм проявявала безгранична доверчивост, след това съм се упреквала в наивитет или безпределна глупост и сега изведнъж се сблъсквам с една такава формулировка на доверието, която ме хвърля в размисли и ми докарва толкова много спомени за проявено безгранично доверие, които се съпровождат с не стихнали във времето вътрешни упреци, че мозъкът ми някак си не желае да приеме безусловността на доверието.

Каква психика трябва да има един човек, за да приема някои неща само на голо доверие, без онова вътрешно гласче да го нарече будала и без нездравото любопитство да го поведе по пътя на детективската проверка на всички факти?

Е, аз съм далеч от мисълта, че не ми се е случвало да се доверя, но пък не си спомням такова нещо да е свършвало добре за мен.

Та как да съм безусловно доверчива? Как да не допускам Аз, Мен и Себе си да не пропадат в бездънната яма на спор за мярата, степента и границата на доверието и колкото и да са мъдри моите три душевни измерения все не могат да стигнат до единното мнение за пълна безусловност по отношение на доверието. И като се замисля си задавам още един въпрос:

  • Бе, аз кога станах толкова недоверчива?

Дали е възможно да съм си родена с някакво безкрайно, дълбоко, вкоренено съмнение или това нездраво зрънце се е появило някога съвсем незабелязано като кукувиче яйце подхвърлено от света около мен и е растяло, докато без да знам съм го изхранвала с разочарования?

Как се ражда недоверието? Интересно ми е че за първи път си задавам въпросите за доверието и недоверието. Това са от онези неща, които са ми били винаги душевна даденост – или ги има или ги няма, но никога не се питам от къде идват и на къде отиват. Просто пътят им никога не ме интересувал, бил ми е важен само резултатът от проявлението им, а днес си лежа с лап топа и си задавам философски въпроси, като че ли мога да си самоотговаря.

Да, ама не мога...

Едва ли недоверието е някакво механично явление, с което човек се ражда, макар че същото мога да кажа и за доверието... Но до какво степен могат да се развият?

Ето това изобщо не го знам.

Очевидно недоверието е рожба на съмнението, но това означава, че и най-малката проява на съмнение води до загуба на доверие.

- Боже мили, наистина ли доверието е неподвластно на съмнение?

И ако е така значи наистина трябва да е безусловно. Ето от къде се е раждала глупостта, а аз не разбирах защо съм от глупавите, макар че откакто избягвам доверието като състояние на духа, някак си не поумнях. Сигурно имам и друг кусур, но ще го откривам по пътя на интуицията и ще ви споделя, ако го намеря в скоро време, защото се оказва че констатирането на душевни дефекти е доста трудна задача, изискваща подробен оглед отвътре, а това води не винаги до харесване на душевния интериор, а още по-рядко до откровеност.

Нали всички си се самообичаме много повече с душевните самозаблуди, розовата мъгла на високата самооценка и аромата на себеналагането.