Ще ги стигнем ли американците? - ІІІ част

Професионализъм. Той има различни измерения, но аз няма да пиша трактат. За мен в Америка той се измерваше с взаимоотношенията с потребителите на услуги: доктор и сестри с пациенти и техните семейства, продавачи-купувачи, учители с деца и родители.

Така се случи, че част от времето си прекарах в малка градска болница  насред Скалистите планини. Доколкото разбрах, такива условия и взаимоотношения в България предлага болница Токуда. А в САЩ това е градската болница на малък град! В родилното отделение – няколко отделни стаи за раждане, оборудвани с джакузи, високотехнологични легла и кът с меки дивани и масичка за….семейството. (Не казвам „операционни”, защото атмосферата и впечатлението, което оставят е за уютна стая, не на операционна.) Така че не само бащата, който влиза в болницата едновременно с майката, но цялото семейство може да прекара заедно с нея цялото време в очакване на радостното събитие. Освен това има и чакалня за семейството – също обзаведена с дивани, телевизор, висока маса със столове за хранене, мивка и ….. кът с играчки за братчетата и сестричетата. Усещането е, че болницата се грижи за удобния престой не само на родилката, но на цялото семейство. Това, което най-много ме впечатли, обаче, беше отношението на сестрите и лекарите – можеш да прекараш с родилката толкова време, колкото искаш и лекарят търпеливо те чака до вратата, докато свършиш да си говориш с нея; сестрите неуморно и търпеливо повтарят указанията за гледане на новороденото и отговарят на въпросите на родилките (дните в болницата всъщност са тренинги кое как се прави с новото същество – как се къпе, как се поставя на гърдата, как се чисти нослето, ушите и какво ли не още – всичко, за което се сети младата майка или който и да е член на семейството). Въпреки, че новите родители карат курс по родителство към същата тази болница, екипът не отминава без внимание нито един въпрос!). Всички са толкова изчерпателни и внимателни! И всичко това - без намек за пари, подаръци или каквото и да е! И в тази дружелюбна среда…..аз се придвижвах на прибежки, до стената, очаквайки, както в България, някоя сестра да се провикне с металически глас и да ми се скара или санитарка да ме  приклещи с хленчене колко трудна е работата й и колко са й малко парите.…И как да не се придвижвам така?!

Като се върнах, в понеделник, на 4.7.2011г. присъствах без да искам на една „проверка” на Строителен контрол – Плевен. Няколко много възрастни жени се бяха оплакали от свой млад и не съвсем почтен съкооператор, който тръгнал да прави преустройство, без даже да поиска разрешение от тях. Как само беше нахокана горката 86-годишна жена, че „губи времето” на мноооооооооого заетите с работа служители! И какъв „оглед” беше направен! Но най-вече бях втрещена от езика и злобата, която изля служителя върху нея! Е, чудно ли е при такава среда в България, че се придвижвах РОБСКИ из болницата на свободните хора?!

Впрочем, както знаете САЩ НЕ СА сациална държава – там едно раждане струва минимум 20-30 000$ и не ми се мисли какво се случва, ако нямаш здравна застрахова, а си бременна! Отпуската за раждане е минимална – едва няколко (4-6) седмици, без парични помощи и без детски добавки, колкото и да хленчим, че са символични тук, в България.Държавни детски градини не знам да има в някой щат, а таксата за частните е значителна – поне 800$ на седмица, при това не за цял работен ден като тук – от 7 сутринта до 7 вечерта! Като се замислиш, остава впечатлението, че раждането и отглеждането на дете в САЩ е напълно частна инициатива, за която трябва да си готов не само физически, но и икономически и социално. Едва когато детето тръгне на училище, то става обект на внимание на държавата чрез държавните училища. За ранното детство държавата си е оставила само контролните функции чрез Социалните служби върху качеството на отглеждане и възпитание и спазване на основните права на детето в семейството. Не мога да коментирам дали това е добре за семейството и обществото, но поне не съм чула там някой да превръща раждането в професия, а помощите при раждане и детските – в заплата, както е в България. Така са се предпазили от бурното разрастване на една неграмотна маса от хора, както се случи у нас в последните години.    

И още една черта на професионализма, с който се сблъсквах при всичките си пътувания на запад и в САЩ. Когато се случи нещо необичайно, на запад се опитват да разберат обективно (доколкото могат) причината и да я отстранят. В България ние го приемаме като лична обида и съответно се нахвърляме върху „смутителите” на реда.

Лято. Сборни групи. Тези групи са ужасяващи за децата. Колкото по-малки са, толкова повече ги ужасява тази промяна на среда, учители, обслужващ персонал. И познайте как реагират те: връщат назад - започват да се напикават, дори да се наакват, опитват се да избягат (буквално) от непознатите и не особено любезни възрастни и деца. И какво получават от същите тези възрастни, които трябва да са професионалисти и добре да познават детската психология: в най-добрия случай възмущение и емоционално отхвърляне, а в най-лошия – нелепи наказания, обиди, жесток присмех от възрастни и деца. И не ме убеждавайте, че това никога и никъде не се е случвало в България…..

На запад е професионално служителят, независимо колко високо е образованието и квалификацията да бъде ориентиран към „потребителя на услуги”, какъвто и да е той и независимо колко е голям. В България ориентацията е вертикална – потребителите трябва да се съобразяват с професионалиста – сестра, лекар, учител, леля а пък те – да гледат коленопреклонно към по-горното стъпало на стълбицата – директор, служител в отдел на общината или в министерството, така до слънчицето – министър-председател.

Бяхме роби и усвояваме все по-робско поведение, но това можем да разберем само ако излезем извън клетката си и поживеем в свободни общества.

В България йерархията определя правилата. В САЩ – правилата (законите) определят поведението на хората. В рамките на правилата ти можеш да правиш каквото си искаш и никой няма да те погледне накриво, но ако нарушиш правилото, тутакси ще ти бъде направена бележка и то не непременно от служител, а от обикновените граждани. Така по навик от България в един магазин в Ню Йорк взех желаната стока и директно отидох на касата, без да видя опашката, която търпеливо чакаше на 10 крачки от там. Касиерката строго ми посочи в дясно, аз сочех в ляво, откъдето бях взела артикула, а до мен застана жена и само ме гледаше неодобрително. Когато погледът ми попадна на опашката и разбрах грешката си бях много смутена: трябваше да се огледам и да се ориентирам за това къде се намира опашката, но като нямах опита от България?! Мигом се насочих към опашката, извинявайки се на всички по пътя си: на касиерката, на прередената жена, на останалите от опашката….Та едно от най-впечатлителните неща за мен в мегаполиса беше точно дисциплината при чакане на опашки. Нещо повече. Там хората не само търпеливо чакат на опашки, но и спазват личното пространство и всеки се намира поне на 2 средни крачки от предходния и следващия!  И бързам да дам детско градински пример: в моята група изисквам изчакването на ред за миене и тоалетна. Но лятото в смесената група познайте какво се случва: всички са на камара край мивката: писъци, мокрене, ревове. А търпението, което най-често ни липсва в ежедневието се изгражда още в ранна възраст….. И не ми казвайте, че децата са малки и нетърпеливи. Нашата работа нали е това: да ги научим на търпение. По-скоро ние възпроизвеждаме себе си, без мисъл за това, че трябва да развием друг тип поведение. Просто защото борбата как да прецакаш другите на опашка се е превърнала в национален спорт.

Още един пример от Сентрал парк. Моя приятелка, увлечена от желанието си да заснеме прекрасни храсти азалии, прекрачи през ниската ограда и стъпи на тревата. Мястото беше прикътано и само един човек седеше на близка пейка. Тутакси той й направи бележка, че „нарушава екосистемата”.

И като написах екосистема, искам да обясня дълбокото впечатление, което ми направиха тези ниски оградки, поставени на метър около храсти или отделни дървета. Зад тях всичко си беше оставено както е – миналогодишната шума, паднали дървета и клони. Така Сентрал парк е превърнат в единство от добре поддържани алеи, тревни площи и цветни петна и горски кътове от истинска дива гора. Тези части от дива гора насред огромния град са именно „екосистеми” и тяхната цел, предполагам, е да дадат възможност на гората да се самоподдържа. В парка, освен многото отбори от малки деца по бейзбол, бягащи и разхождащи се хора видях и групи любители-орнитолози с ръчни локатори да търсят и да се наслаждават на птиците. Тук може би е мястото да кажа, че прекрасните морави, които видях в малкото градче, сред небостъргачите на Манхатан и впечатляващия Сентрал парк са резултат на грижлива поддръжка. Още при построяването на къщата, в поляната около нея се вгражда напоителна система. Тъй като не видях някой да влачи маркучи из Сентрал парк предполагам, че и там прекрасно поддържаните поляни са резултат пак от такова напояване. Вървях из парка и ми беше мъчна за дворовете на детските градини в България – прегорели, с плешиви петна около уредите от многобройните детски крачета, с проскубани храсти, използвани от поколения деца за игра на криеница…Но парите едва стигат за миене и хранене на децата, та какво остава за поливане на моравата! А и нали децата ще се изцапат с кал, ако играят на полятата поляна! Впрочем, може да греша?! Да ми се обади градината, която редовно полива двора си през лятото…..

Не мога да не пиша и за моята любов - цветята. Може би само в Германия съм видяла толкова много и толкова прекрасно поддържани цветя. Там, високо сред Скалистите планини, видях най-големите нарциси в живота си и най-прекрасните цъфналите дървета от непознати ми видове.Видях и „кокичето” на Скалистите планини – глетчерната лилия….

        Глетчерна лилия

Азалиите в малък парк край р.Хътзън

А в Ню Йорк имах щастието да се любувам на прекрасни храсти азалии в Сентрал парк и малък квартален парк на брега на Хътзън.   Посетих и две ботанически градини – в Скалистите планини и в Бруклин. В последната флората в  оранжериите беше разделена на тропическа и субтропична, пустинна и такава от нашата географска среда. Тук видях как изглежда манго, чер пипер, ванилия. Като слаб ученик на въпроса къде расте черния пипер, например, с гордост мога да кажа: ”В Бруклин”.

От красотата на цветята в тези градини по-силно впечатление ми направи доброволчеството и дарителството.

Радвах се на визитата си и не съм правила специални проучвания, но силата на гражданското общество в САЩ е реална. Музеите разчитат на дарения и измислят все нови и нови начини да привличат дарители – благотворителни балове, вечери и специални привилегии за донорите си (даване името на дарителя на сгради и зали, намалени такси, покани за различни свои мероприятия и др.). В ботаническите градини са поставени надписи до всяко подарено стръкче, саксия или пейка. Разхождайки се из малката ботаническа градина на планинското градче, имах чувството, че е направена само от подарени цветя. А какво удоволствие изживях  в Бруклин, в залата за бонзай, където семейства са подарили растения, съпровождали фамилиите им столетия – най-стария бонзай, вече изсъхнал, но съвършен в своята форма, беше на 800 години! Имаше подарени растения на 300, 200, 60 години! И още нещо, което ме впечатли – цветята и пейките не само в Стимбоут Спрингс, но и пейките в Сентрал парк са подарени от семейства в памет на техни починали роднини. Помните ли себапа на Сали Яшар – писаните каруци, които пеят и разнасят името му?! Е, практичните американци явно са прочели разказа, защото са го последвали. Колко прекрасно: не толкова да ходиш по гробищата, самотен в скръбта си, а да споделиш любовта си към скъпия на сърцето ти човек, да увековечиш името му, чрез цветя и места за отмора!

             Бонзая на 800 години                            

Надпис на пейка в Сентрал парк

Скулптора, направена от…..миналогодишните отпадъци от подкастрянето на дърветата в Бруклинската ботаническа градина. Трудът е подарък от художника, направил скулптората. 

А кой се грижи за тези цветя? Със сигурност има професионалисти. Но част от работата се извършва от доброволци. Съжалявам, че единствената снимка с възрастна доброволка, която работеше в градината в Стимбоут Спрингс не беше качествена и се наложи да я изтрия.

Машини и инструменти, в готовност за работа, независимо дали ще работят доброволци или сътрудници на ботаническата градина.

Интересно, надявам се, е да отбележа, че и в двете градини видях опитни полета за деца! Не зная как е организирана работата в тях, но цветущия им вид показва, че се работи в тях.

Опитното поле в Бруклин

И опитното поле в Стимбоут Спрингс

И накрая - как се събират таксите или благотворителните вноски:

 Тези колонки ме впечатлиха из цялата страна, дори с тях се събират таксите за малки къмпинги и туристически пътеки високо в планината. Често към тях има химикалки и пликове, в които да  затворите чека и тогава да го пуснете в колонката. Впечатляващо за мен беше, никой не седи денонощно да ги пази, и че американците с готовност пускат своята лепта в тях, явно без да се страхуват, че някой ще ги окраде.

Изморихте ли се?

Остана още малко.

След някой ден.