Сирни Заговезни

"Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви" (Мат. 6:14-15).

Днес е много специален ден за вярващите християни. Сирни Заговезни. Денят на прошката. До преди няколко години дори не знаех колко много учени са се занимавали със смисъла на прошката. Но винаги съм се впечатлявала от дългите и страстни размисли върху вината и прошката в "Престъпление и наказание", "Братя Карамазови", "Идиот".

Днес знам, че вината не е в дребните и ежедневни дрязги и крамоли, в които влизаме в ежедневието. Вината ни произтича  от собствения ни живот, изцяло пропит от егоизъм. Така че другите нямат нищо общо с нашата вина. Те са само средство, за да се прояви този егоизъм. Защото дори в любовта си ние сме егоистични. Може би най-много в любовта. Най-често за нас любовта е желание да притежаваме - любимите хора, вещи, себе си, а не да даваме. Забравили, че най-висшият морал изисква да не осъждаме ближните си, ние бясно се впускаме в надпреварата "Аз съм най-добрият". А какво е тази надпревара, ако не осъждане на другите: "Вие не можете като мен", "Вие сте по-некадърни от мен". Така ставаме участници в битката на всеки срещу всеки, която няма край. И така доказваме истинността на думите на Достоевски: "Всеки е виновен за всичко пред всички". Погледнете живота ни: дори в най-добрите си моменти, когато искаме да се държим като професионалисти, ние непрекъснато обвиняваме: децата - че са шумни и искат да следват собствената си природа, а не "нашите програми", родителите - че са несериозни, не се грижат добре за децата си, не им обръщат достатъчно внимание, колегите - че имат свои идеи за това как се работи в групата и ние не сме част от тези идеи, съставителите на програми - че следват своите измислени умопостроения, а не природата на детето, обществото - че не отдава достатъчно уважение и престиж на нашата професия, държавата - че е оставила своята грижа за децата и нас, учителите, на последно място. Какво е това, ако не осъждане?! Не е ли това злото сред нас: разделянето и противопоставянето? И не е ли прошката единственият начин да се завърнем от отчуждението към сближението и от враждебността към любовта? И само този, който е преживял ужаса на самотата и липсата на любов, на която сам се е обрекъл поради егоизма си, е способен да прощава и да понесе благодатта на прошката. В такъв един ден човек може да се спре, да огледа живота си, своя и на хората около себе си и да каже, както аз ви казвам сега:

 Аз първа ви моля да ми простите в името на Христа всички мои съгрешения против вас, извършени от мен със слово или дело, волно или неволно. От своя страна, аз ви прощавам от цялото си сърце,  всички ваши грехове против мене.

Простено да ви е от мен и от Бога!