Върнете се към Предучилищна педагогика | Профил | Публикации
всички ключови думи
Лято е. Всички говорят, мечтаят, а някои и ходят на море или планина, а децата в крайна сметка и на село, при баба. С други думи сред природата.
Какво е това "природа"?
Вчера попитах децата. Ето какво ми казаха: дървета, трева, цветя, храсти, листа, клони, растения, елхички, море, вода, пясък, животни, слънце, небе, тигър, облак, дъжд, сняг, пеперуди, птици, пингвин, земя, щъркел, ябълка, острови, ягоди, палми, круши, диня, луна, звезди, ибки, миди, рапани, охлюви, водни кончета, медузи, Заю Баю, тюлени, китове, акули, орехи, камъни, кристали, диамант, чушки, домати, краставици, банани, кон, лук, чесън, мляко, слон, крави, риба-чук, риба-меч, риба-нос, рози, теменужки, жираф, зебра, лъв, змия, крокодил, гущери. Можеше да изброяват още, но стана време за обяд и трябваше да спрем да материализираме "природата".:-)
Брееееей, много знаят децата! На това са ги научили мои колежки, защото, както знаете, в момента съм в друга градина и група и за това с удоволствие отдавам заслуженото уважение към труда им. И игрите, които са оставени на разположение за лятото са все с такова съдържание: Домино с природни обекти, Животните и растенията на България.....
Да, децата имат знания. Като енциклопедии са: знаят за растения и животни от Северния полюс през екватора до Южния полюс. Но защо ли само Заю Баю напомня, че тази мозъчна атака ( защото това си е любимия на научните работници интерактивен метод "мозъчна атака":-)) е проведена с деца?! Защо ги няма по-близките и виждани от тях Петлю, Марко, Баба Меца? Може би защото увлечени в научната достоверност на информацията, забравяме да я "прекараме" през въбражението и сърцето на детето и то ги "забравя" в редицата на природните обекти. А може би защото ги заразяваме със собствения си копнеж по романтиката на далечното и невидяното и не успяваме да покажем скритата, романтичната страна на близкото, родното.
Но, както са ни учили в университетите ,знанието е само началото. Уменията и навиците превръщат знанието в поведение.
Какво е поведението на нашите деца? Не говорим за поведението на открити практики, а ежедневното им поведение. Като оставим на страна тигрите, слънцето, звездите, тюлените, китовете и акулите, какво правят децата с дърветата, тревата, цветята, храстите, листата, клоните, водата, пясъка, животните дъжда, снега, ябълките, дините, мидите, рапаните, ягодите, камъните, кристалите, орехите, чушките, доматите.....?
Оглеждам пак двора и си спомням дворовете на другите детски градини. С дърветата, тревата, цветята, храстите, листата и клоните нищо не правят: на дърветата е забранено да се катерят, че ще паднат, така те престават да бъдат интересни обекти за децата и те дори не се докосват до тях, за да усеят грапавостта на кората; тревата е окосена, пък и рядко се изнасят играчки, които предполагат сюжетна игра на открито, където тя обикновено служи за готвене (поне в моята група е така); лелите или байчото в градината още рано сутринта измитат опадалите листа - замърсяват двора, така че децата дори не ги виждат след 10 часа, тогава, когато излизат да играят навън; цветята, дотолкова, доколкото ги има в градините, също са забранени за късане - служат за украса; клони и пръчки няма - те са най-забранените в градините - децата ще си извадят очите с тях, за това особено старателно се прочиства дворът и от най-малките клечици. Ако има храсти - те най-често служат по истинското си предназначение - децата играят на криеница в тях.
Какво се случва с водата? Ами нея също я няма в дейностите на децата - ще се изцапат, ще изстинат (дори и при 33-39 градуса през лятото), ще се заразят с микроби. Особено силен е страхът от изцапване. Самите деца толкова дълбоко са го поели (или по-скоро страхът какво ще кажат или направят мама и татко), че тичат да се преобличат, дори ако само едно петънце вода попадне върху дрехите им. Когато онзи ден децата се насочиха към игра с вода от локвата, едно дете тревожно ме попита: "Госпожо, в тази вода има ли микроби?" "Сигурно има, - казах аз - но ти ще играеш с нея, няма да я пиеш!" Ами със снега, най-любимото превъплощение на водата за децата? Да сте виждали деца на двора на детските градини, когато вали сняг или сред преспите? Защо? Ами от страх да не настинат, да не се намокрят, да не си счупят нещо......
Дините, пъпешите, ягодите, доматите, чушките децата само ядат или гледат на специални занимания, занятия, ситуации, стъпки и каквото там се сетите като учебни единици. Боравенето с тях, в смисъл пипане, игра, рязане са забранени пак с доводите, че ще се порежат, наранят, изцапат. Или че ще има само за няколко, а няма да има за всички, че ще си развалят обяда.....
Какво става със земята, камъните, кристалите? Нищо кой знае какво. Земя, в смисъл спечена и втвърдена като камък усещат тогава, когато паднат от пързалката или, не дай си боже, от люлката. Абсолютно им е забранено да играят с кал, защото ще се изцапат или заразят с микроби. Дворовете са старателно прочистени и от най-малките камъчета: да не се замерят, паднат върху тях и ударят (като че ли за това не е достатъчен асфалта и цимента, с които е покрит двора на градината). Ако при инцидентните екскурзии до някъде децата са събрали колекции от камъни, те обикновено са във лобито на градината или в кабинета на директорката и с гордост се показват на избрани посетители. С други думи са се превърнали в играчки за възрастни.
А животни? Селските деца са облагодетелствани: извън градината животните са около тях, но градските деца виждат животни и наблюдават поведението им в естествени условия само в зоологическата градина или на село, при баба. Колко групи имат любимци и на децата е позволено да ти пипат? Защо са толкова малко? От страх от алергични реакции в отделни, единици деца, и пак от изцапване, захапване, и неприяните миризми, които излъчват животните. Защото "природата", извън картинките, е доста неприятна: боцка, боде, жили, хапе, мирише, реже. И ние внимателно се грижим децата да не се срещат с тази страна на "природата". Но тогава имат ли те възможност да се срещнат с истинската природа?!
Когато пишем плановете си, често пъти описваме и качествата, които проектираме да възпитаме у децата: най-често любов към природни обекти, опазване на природата и все такива приятни за ухото и окото качества. Но на практика какво се получава?
Знам, че никой съзнателно не си поставя такава задача. Знам и че много колеги ще ми се обидят за този извод. Но той се налага, ако обективно, без себелюбие огледаме всички страни на нашата работа. Ако огледаме работата си в нейната цялост, не само учебната дейност и планираното, но най-вече обичайното си поведение извън ситуации, занимания, занятия и всякакви такива единици. Наричам ги единици, не защото такава е класификацията им в университетските учебници, а защото те са само единични дейности, които заемат само около 1-2 часа на ден от престоя на децата в групата. И че за тяхното развитие, те имат безспорно въздействие, но най-силно, най-продължително, най-определящо е останалото време от престоя на децата в градината.
Повод за тези заключения ми дава следните факти:
Ако учебната дейност беше толкова важна и след като толкова се напъваме да я провеждаме все повече и все по-сложно, защо толкова много деца все пак намират с какво и как да се бият (след като няма камъни и пръчки в дворовете), а това ни дава повод да говорим за "агресията в детската градина"! Не мислите ли, че ако им дадем камъните и пръчките и ги научим какво могат да правят с тях, те ще са твърде заети с това правене и няма да се бият? И че камъните и пръчките са по-евтините и винаги под ръка играчки, за сметка на почупените кофички и смехотворните, подходящи само за децата от яслите лопатки?
Ако е толкова успешно екологичното ни възпитание, защо децата чупят дървета, изтръгват фиданки и цветя с корените, мъчат животни? Защо не знаят какво да правят с пръчките, освен да се бият, защо не могат да оценят красотата и формата на камъните и не знаят за какво друго да ги използват, освен като оръжие? Защо не умеят да се радват на летния дъжд и на снега?
Не е ли време да представим на децата Природата в цялото и великоление? Да ги научим да не само да харесват приемливата част от нея, но и да изпитват респект и уважение към нея? Не е ли време да поставим децата и природата в истински делови отношения един към друг?
Галя - плюс, коментарът ще е по-обширен по-късно.
Извинявам се за отклонението от темата, но във връзка с тази публикация, моля потребителите Didi и Boni да ми се обадят на лични.
Оше веднъж напомням, че гласуването с минус е допустимо, само ако е придружено с коментар.
Мда, лицето - това, че все повече говорим за екологично възпитание, това, че се стараем да го въведем като нещо за изучаване от ранна детска възраст, това, че се разработват проекти, теории и се провеждат успешни педагогически практики, които са предназначени предимно за излизане на някоя конференция... Опакото - че въобще не ни е ясно какво е това екологично възпитание. Че то започва още от семейното отношение към природата, към матриалите, които се използват в дома, от семейното решение за начин на хранене и поведение, когато сме на пикник, от възможността детето да се облича в естествени материи, да играе с играчки, направени от екологично чисти материали, от това дали възрастните около детето се радват на природата или тя за тях е даденост сред която по-приятно да си пият кафето. После стигаме в детската градина - като се започне от материалите вътре в групата, премине се през средата на двора, та се стигне до самите ситуации, предполагащи екологчно възпитание. А най-вече към неписаните закони, които залагаме в умовете на децата чрез собственото си поведение ичрез разрешенията/забраните, с които трасираме тяхната ежедневна дейност.
И така - що е екологично възпитание? За мен - възпитание което ни учи да живеем в хармония с природата в себе си и около себе си. Как да го постигнем? Може би като поставим на първо място преживяването на удовоствие от взаимодействието с природата, а не толкова изучаването на названията на нещата в нея. Та казано с две думи - за мен възпитанието в екологие е възпитание в радост от това да си част от природата около себе си.
Поздрави за това, че напук на лято и горещини ме навеждаш на размисли....
Да, Шели и Дале, приятелки мои:-)
Лято е.....Отпускарско време....Тъкмо време да премислим и преосмислим работата си....Да изхвърлим непотребното и да преместим потребното да ни е подръка,..... да преметем ,....да преподредим рафтовете.....
Да сме честни към себе си и другите. Да не се крием зад гръмки фрази. Да се похвалим с постигнатото, но и да се огледаме за неогледаното и недомисленото.....
За да можем през септември с лека ръка и чисто сърце да се усмихнем на Слънцето и да погалим дете....
Благодаря ви, Ина и Станислава,:-)
Благодаря ви за разбирането и еднаквото мислене. :-)
Написах го, защото така мисля и ми се ще това тук наистина да се прочете от повече колеги и да се обсъди. Ще ми се да чуя и доводите на другите, които не мислят като мен. Защото вече разбрах, че има поне двама такива колеги.
Мечтая за времето, когато в детските градини всеки ден ще се работи като на откритите практики. И ще бъдем последователни и наистина реални и съизмерими с възрастта на децата в работата си по различните "направления, възпитания и пр.". По-точно ще подкрепяме всяка стъпка на детето в неговия естествен стремеж за развитие и израстване, а научните работници после да си делят тази цялост както си искат.
Да за много неща ще трябва да убедим родителите, че е в интерес на детето им, не само за играта с калта. Но, повярвайте ми, това не е най-трудното. Вече 15 години децата ни играят с кал, вода и сняг, ходят на игра в близката гора, отглеждаме какви ли не животни - от папагалчета до днешните ни три костенурки. И винаги сме имали подкрепата и разбирането на родителите. Най-трудното е ние самите да си повярваме, че сме прави, че така трябва. Ако се държим професионално, родителите няма как да не ни повярват. И да не бъркаме личното си отношение към нещо с професионализма. Аз, например, не обичам животни. Но преди 15 години решихме, че е добре за децата ни в групата да има някакви животни. И от тогава 15 години винаги има нещо: папагалчета, канарчета, рибки, костенурки, морски свинчета. Нашите животинки са първото нещо, което се харесва на новопостъпилите деца. Те усмиряват ревливите и палавите, карат тъжните да се усмихват. Да знаете с какво постоянство децата стояха пред клетката с папагалчетата и повтаряха:"Кори, кажи "кукла"!" Бяха решили, че са говорящи папагали и ще могат да ги научат да говорят.....А какви сълзи, какви философски разговори за живота и смъртта, за близките, приятелите и роднините, които ни напускат и нашите чувства към тях предизвика смъртта на единия папагал!!! Тези бисери в детската душа не може да даде нито една планирана, непланирана и не знам още каква ситуация!!!Ето, това аз наричам истински досег с природата и истинско екологично възпитание!
За мен бе удоволствие и елексир за душата ми да прочета тази публикация.
Не съм предучилищен педагог, начален учител съм, но идеята за реално общуване с природата отдавна ме привлича. Цяло лято работих върху това, да подчиня на общуването с природата обучителния процес. Когато говорех с колеги рядко срещах разбиране и дори се бях обезсърчила, но Гале ти ми даваш допинга да продължа. Аз смятам да си направим градинка в училищния двор, да ходим на пикници край реките в нашия край и горите, дори там да си провеждам някои от часовете.
Благодаря Виь мили колежки!!! Вече не се чувствам самотна в идеята си.
Гале, някои твои размисли много ми харесаха. Бих ли могла да те цитирам в представянето на проекта си.
Благодаря ти, Антоинета!:-)
Разбира се, че ти позволявам да ме цитираш, така, както се прави: в библиографията се изписва интернет адреса на публикацията, час, дата....За мен е чест, ако мога да ти помогна да направиш обучението на децата си по-запомнящо се. Защото и те като нас - истински запомнят само това, което преживяват, което докосва детското им сърце по подходящ начин.....
Идеите ти са превъзходни! Кураж и успех в осъществяването!
Нямате права да коментирате тази публикация.
Още...