Върнете се към Предучилищна педагогика | Профил | Публикации
всички ключови думи
Професионализъм. Той има различни измерения, но аз няма да пиша трактат. За мен в Америка той се измерваше с взаимоотношенията с потребителите на услуги: доктор и сестри с пациенти и техните семейства, продавачи-купувачи, учители с деца и родители.
Така се случи, че част от времето си прекарах в малка градска болница насред Скалистите планини. Доколкото разбрах, такива условия и взаимоотношения в България предлага болница Токуда. А в САЩ това е градската болница на малък град! В родилното отделение – няколко отделни стаи за раждане, оборудвани с джакузи, високотехнологични легла и кът с меки дивани и масичка за….семейството. (Не казвам „операционни”, защото атмосферата и впечатлението, което оставят е за уютна стая, не на операционна.) Така че не само бащата, който влиза в болницата едновременно с майката, но цялото семейство може да прекара заедно с нея цялото време в очакване на радостното събитие. Освен това има и чакалня за семейството – също обзаведена с дивани, телевизор, висока маса със столове за хранене, мивка и ….. кът с играчки за братчетата и сестричетата. Усещането е, че болницата се грижи за удобния престой не само на родилката, но на цялото семейство. Това, което най-много ме впечатли, обаче, беше отношението на сестрите и лекарите – можеш да прекараш с родилката толкова време, колкото искаш и лекарят търпеливо те чака до вратата, докато свършиш да си говориш с нея; сестрите неуморно и търпеливо повтарят указанията за гледане на новороденото и отговарят на въпросите на родилките (дните в болницата всъщност са тренинги кое как се прави с новото същество – как се къпе, как се поставя на гърдата, как се чисти нослето, ушите и какво ли не още – всичко, за което се сети младата майка или който и да е член на семейството). Въпреки, че новите родители карат курс по родителство към същата тази болница, екипът не отминава без внимание нито един въпрос!). Всички са толкова изчерпателни и внимателни! И всичко това - без намек за пари, подаръци или каквото и да е! И в тази дружелюбна среда…..аз се придвижвах на прибежки, до стената, очаквайки, както в България, някоя сестра да се провикне с металически глас и да ми се скара или санитарка да ме приклещи с хленчене колко трудна е работата й и колко са й малко парите.…И как да не се придвижвам така?!
Като се върнах, в понеделник, на 4.7.2011г. присъствах без да искам на една „проверка” на Строителен контрол – Плевен. Няколко много възрастни жени се бяха оплакали от свой млад и не съвсем почтен съкооператор, който тръгнал да прави преустройство, без даже да поиска разрешение от тях. Как само беше нахокана горката 86-годишна жена, че „губи времето” на мноооооооооого заетите с работа служители! И какъв „оглед” беше направен! Но най-вече бях втрещена от езика и злобата, която изля служителя върху нея! Е, чудно ли е при такава среда в България, че се придвижвах РОБСКИ из болницата на свободните хора?!
Впрочем, както знаете САЩ НЕ СА сациална държава – там едно раждане струва минимум 20-30 000$ и не ми се мисли какво се случва, ако нямаш здравна застрахова, а си бременна! Отпуската за раждане е минимална – едва няколко (4-6) седмици, без парични помощи и без детски добавки, колкото и да хленчим, че са символични тук, в България.Държавни детски градини не знам да има в някой щат, а таксата за частните е значителна – поне 800$ на седмица, при това не за цял работен ден като тук – от 7 сутринта до 7 вечерта! Като се замислиш, остава впечатлението, че раждането и отглеждането на дете в САЩ е напълно частна инициатива, за която трябва да си готов не само физически, но и икономически и социално. Едва когато детето тръгне на училище, то става обект на внимание на държавата чрез държавните училища. За ранното детство държавата си е оставила само контролните функции чрез Социалните служби върху качеството на отглеждане и възпитание и спазване на основните права на детето в семейството. Не мога да коментирам дали това е добре за семейството и обществото, но поне не съм чула там някой да превръща раждането в професия, а помощите при раждане и детските – в заплата, както е в България. Така са се предпазили от бурното разрастване на една неграмотна маса от хора, както се случи у нас в последните години.
И още една черта на професионализма, с който се сблъсквах при всичките си пътувания на запад и в САЩ. Когато се случи нещо необичайно, на запад се опитват да разберат обективно (доколкото могат) причината и да я отстранят. В България ние го приемаме като лична обида и съответно се нахвърляме върху „смутителите” на реда.
Лято. Сборни групи. Тези групи са ужасяващи за децата. Колкото по-малки са, толкова повече ги ужасява тази промяна на среда, учители, обслужващ персонал. И познайте как реагират те: връщат назад - започват да се напикават, дори да се наакват, опитват се да избягат (буквално) от непознатите и не особено любезни възрастни и деца. И какво получават от същите тези възрастни, които трябва да са професионалисти и добре да познават детската психология: в най-добрия случай възмущение и емоционално отхвърляне, а в най-лошия – нелепи наказания, обиди, жесток присмех от възрастни и деца. И не ме убеждавайте, че това никога и никъде не се е случвало в България…..
На запад е професионално служителят, независимо колко високо е образованието и квалификацията да бъде ориентиран към „потребителя на услуги”, какъвто и да е той и независимо колко е голям. В България ориентацията е вертикална – потребителите трябва да се съобразяват с професионалиста – сестра, лекар, учител, леля а пък те – да гледат коленопреклонно към по-горното стъпало на стълбицата – директор, служител в отдел на общината или в министерството, така до слънчицето – министър-председател.
Бяхме роби и усвояваме все по-робско поведение, но това можем да разберем само ако излезем извън клетката си и поживеем в свободни общества.
В България йерархията определя правилата. В САЩ – правилата (законите) определят поведението на хората. В рамките на правилата ти можеш да правиш каквото си искаш и никой няма да те погледне накриво, но ако нарушиш правилото, тутакси ще ти бъде направена бележка и то не непременно от служител, а от обикновените граждани. Така по навик от България в един магазин в Ню Йорк взех желаната стока и директно отидох на касата, без да видя опашката, която търпеливо чакаше на 10 крачки от там. Касиерката строго ми посочи в дясно, аз сочех в ляво, откъдето бях взела артикула, а до мен застана жена и само ме гледаше неодобрително. Когато погледът ми попадна на опашката и разбрах грешката си бях много смутена: трябваше да се огледам и да се ориентирам за това къде се намира опашката, но като нямах опита от България?! Мигом се насочих към опашката, извинявайки се на всички по пътя си: на касиерката, на прередената жена, на останалите от опашката….Та едно от най-впечатлителните неща за мен в мегаполиса беше точно дисциплината при чакане на опашки. Нещо повече. Там хората не само търпеливо чакат на опашки, но и спазват личното пространство и всеки се намира поне на 2 средни крачки от предходния и следващия! И бързам да дам детско градински пример: в моята група изисквам изчакването на ред за миене и тоалетна. Но лятото в смесената група познайте какво се случва: всички са на камара край мивката: писъци, мокрене, ревове. А търпението, което най-често ни липсва в ежедневието се изгражда още в ранна възраст….. И не ми казвайте, че децата са малки и нетърпеливи. Нашата работа нали е това: да ги научим на търпение. По-скоро ние възпроизвеждаме себе си, без мисъл за това, че трябва да развием друг тип поведение. Просто защото борбата как да прецакаш другите на опашка се е превърнала в национален спорт.
Още един пример от Сентрал парк. Моя приятелка, увлечена от желанието си да заснеме прекрасни храсти азалии, прекрачи през ниската ограда и стъпи на тревата. Мястото беше прикътано и само един човек седеше на близка пейка. Тутакси той й направи бележка, че „нарушава екосистемата”.
И като написах екосистема, искам да обясня дълбокото впечатление, което ми направиха тези ниски оградки, поставени на метър около храсти или отделни дървета. Зад тях всичко си беше оставено както е – миналогодишната шума, паднали дървета и клони. Така Сентрал парк е превърнат в единство от добре поддържани алеи, тревни площи и цветни петна и горски кътове от истинска дива гора. Тези части от дива гора насред огромния град са именно „екосистеми” и тяхната цел, предполагам, е да дадат възможност на гората да се самоподдържа. В парка, освен многото отбори от малки деца по бейзбол, бягащи и разхождащи се хора видях и групи любители-орнитолози с ръчни локатори да търсят и да се наслаждават на птиците. Тук може би е мястото да кажа, че прекрасните морави, които видях в малкото градче, сред небостъргачите на Манхатан и впечатляващия Сентрал парк са резултат на грижлива поддръжка. Още при построяването на къщата, в поляната около нея се вгражда напоителна система. Тъй като не видях някой да влачи маркучи из Сентрал парк предполагам, че и там прекрасно поддържаните поляни са резултат пак от такова напояване. Вървях из парка и ми беше мъчна за дворовете на детските градини в България – прегорели, с плешиви петна около уредите от многобройните детски крачета, с проскубани храсти, използвани от поколения деца за игра на криеница…Но парите едва стигат за миене и хранене на децата, та какво остава за поливане на моравата! А и нали децата ще се изцапат с кал, ако играят на полятата поляна! Впрочем, може да греша?! Да ми се обади градината, която редовно полива двора си през лятото…..
Не мога да не пиша и за моята любов - цветята. Може би само в Германия съм видяла толкова много и толкова прекрасно поддържани цветя. Там, високо сред Скалистите планини, видях най-големите нарциси в живота си и най-прекрасните цъфналите дървета от непознати ми видове.Видях и „кокичето” на Скалистите планини – глетчерната лилия….
Глетчерна лилия
Азалиите в малък парк край р.Хътзън
А в Ню Йорк имах щастието да се любувам на прекрасни храсти азалии в Сентрал парк и малък квартален парк на брега на Хътзън. Посетих и две ботанически градини – в Скалистите планини и в Бруклин. В последната флората в оранжериите беше разделена на тропическа и субтропична, пустинна и такава от нашата географска среда. Тук видях как изглежда манго, чер пипер, ванилия. Като слаб ученик на въпроса къде расте черния пипер, например, с гордост мога да кажа: ”В Бруклин”.
От красотата на цветята в тези градини по-силно впечатление ми направи доброволчеството и дарителството.
Радвах се на визитата си и не съм правила специални проучвания, но силата на гражданското общество в САЩ е реална. Музеите разчитат на дарения и измислят все нови и нови начини да привличат дарители – благотворителни балове, вечери и специални привилегии за донорите си (даване името на дарителя на сгради и зали, намалени такси, покани за различни свои мероприятия и др.). В ботаническите градини са поставени надписи до всяко подарено стръкче, саксия или пейка. Разхождайки се из малката ботаническа градина на планинското градче, имах чувството, че е направена само от подарени цветя. А какво удоволствие изживях в Бруклин, в залата за бонзай, където семейства са подарили растения, съпровождали фамилиите им столетия – най-стария бонзай, вече изсъхнал, но съвършен в своята форма, беше на 800 години! Имаше подарени растения на 300, 200, 60 години! И още нещо, което ме впечатли – цветята и пейките не само в Стимбоут Спрингс, но и пейките в Сентрал парк са подарени от семейства в памет на техни починали роднини. Помните ли себапа на Сали Яшар – писаните каруци, които пеят и разнасят името му?! Е, практичните американци явно са прочели разказа, защото са го последвали. Колко прекрасно: не толкова да ходиш по гробищата, самотен в скръбта си, а да споделиш любовта си към скъпия на сърцето ти човек, да увековечиш името му, чрез цветя и места за отмора!
Бонзая на 800 години
Надпис на пейка в Сентрал парк
Скулптора, направена от…..миналогодишните отпадъци от подкастрянето на дърветата в Бруклинската ботаническа градина. Трудът е подарък от художника, направил скулптората.
А кой се грижи за тези цветя? Със сигурност има професионалисти. Но част от работата се извършва от доброволци. Съжалявам, че единствената снимка с възрастна доброволка, която работеше в градината в Стимбоут Спрингс не беше качествена и се наложи да я изтрия.
Машини и инструменти, в готовност за работа, независимо дали ще работят доброволци или сътрудници на ботаническата градина.
Интересно, надявам се, е да отбележа, че и в двете градини видях опитни полета за деца! Не зная как е организирана работата в тях, но цветущия им вид показва, че се работи в тях.
Опитното поле в Бруклин
И опитното поле в Стимбоут Спрингс
И накрая - как се събират таксите или благотворителните вноски:
Тези колонки ме впечатлиха из цялата страна, дори с тях се събират таксите за малки къмпинги и туристически пътеки високо в планината. Често към тях има химикалки и пликове, в които да затворите чека и тогава да го пуснете в колонката. Впечатляващо за мен беше, никой не седи денонощно да ги пази, и че американците с готовност пускат своята лепта в тях, явно без да се страхуват, че някой ще ги окраде.
Изморихте ли се?
Остана още малко.
След някой ден.
Да разбирам ли, че тези мои мисли те вълнуват? Съгласна ли си или не си съгласна с тях?
Да, колкото повече остарявам, толкова повече гледам на децата като "частна инициатива" и се дразня от родители, които ги оставят от мрак до мрак в градините и училищата, под претекст, че те много работят или че не могат да се справят с тях. Не защото аз не мога да се справя с деца ( в момента в сборната ми група са 40 деца от всички възрасти), а защото съм все по-убедена в изключителната роля на родителите в отглеждането и възпитанието на децата си, в силата на връзката между деца и родители, която се създава не в 30 минути вечер и събота/неделята, а в процеса на съвместното живеене. Във вечерното и съботно/неделно родителство няма време за създаване на тези връзки. А те са важните за щастливия и успешен живот на децата като възрастни, не това какво ще ги научим ние с колегите. Ако си спомниш живота си в детството, едва ли ще си спомниш за учителите и годините, прекарани в детски градини и училища, ще си спомниш за дома, за семейството. Той е истинската опора на хората в живота, не детските градини и училищата. И когато стигне до психоаналитик, човек рядко е насърчаван да разказва за училището (освен ако там не е възникнал проблема), а все го връщат към детството в къщи. За съжаление, българските майки и бащи са продукт на институциите, те не познават друг начин на живот, за това и им е трудно да установят контакт, да гледат децата си и да ги възпитават. (Да не говорим, че в детските градини акцента пада върху преподаването на азбуката, решаването на задачи, не на изкуството да се храним на маса, например или как да защитим достойнството си, ако някой ни пререди на опашка.) Възхитена съм от доброто домашно възпитание на хората от средната класа в САЩ. Не мога да кажа същото за децата на българската средна класа.
Май твоя поглед е "поглед назад-напред" Шели...:-)))
Впрочем какъвто би трябвало да бъде на всички ни.
Нямате права да коментирате тази публикация.
Още...