В опит за самоирония

26 септември 2009, 21:21 Публикувано в Поезия | 3 коментара , 663 прочита
...и с благодарност към Сечко

Не се превърнах във принцесата, която
убола на вретеното си пръста
и спала сто години, чак до лятото,
в което я открил, и я събудил принца.

Не се научих да целувам жаби.
Жалко!
А в тях ми беше крайната надежда.
Сънувам слънце.Сбъдвам листопади.
И все до твоя поглед всичко свеждам.

Не мога да плета, но да разплитам мога.
Подай сърцето си - от цяло, до конец ще го докарам.
Едно кълбо, със прежда от тревога
и две очи в които да избягам...