Playing love

Моментът на влюбване. Единствен неописуем от купища други моменти, заслужаващи десетки изскърцани с молива (мишката) страници и много преглътнати сълзи. Кое му е свещеното? Може би защото пълнокръвно го усещаме само в спомените. Никога, когато тече. Никога, когато се влива. И никога, когато се стапя. Но, бога ми, за него си струва да живееш. И не знаеш защо – просто живееш, дишаш с пълни гърди, поемаш на плещите си цялата непоканена честност, която той неизменно ти натрапва – дори и да не я искаш. В такъв момент просто не можеш да не си честен, въпреки опасността, страха и опиума на навика. Просто СИ.

Какво ли не даваме да разберем свещената орис на този момент… да го повторим, да го запечатаме като смарагдова татуировка върху сърцето и да мълчим с дни щом споменът за откровението ни връхлети. Щом мине много време, след като първата страст е отминала, напук, по детски упорито твърдим, че всичко е било само сън – припознаване, приписване. Но всеки сън е безплътен спомен. Хубаво е да не го знаеш…. Инак всичко се изплъзва, знанието често прави това. Изплъзва ти съкровеното и докато се усетиш, него вече го няма. А съжалението изгаря. И отвътре, и отвън.

Но вдъхнеш ли живот на тайните вени от огън във въглена, бушуващият огън, скрит под черната плът – един толкова реален намек – ти ще бъдеш щастлив. Наистина. До спомена. Когато вече ще бъдеш нещастен.

Момент на влюбване, красиво пресъздаден на филм. Неповторим, незапомнящ се и чист.