Какво искам да завещая в наследство на детето си ?

  В живота на човек му влияе всичко покрай него - от самото му раждане. Корените на възпитанието се крият там, някъде, дълбоко в семейството.

   Родила съм се много на север и малко на запад, та точно на северозапад - в сърцето на Дунавската равнина. Баща ми беше тракторист. Още помня трактора му - едно огромно верижно чудовище, верижен трактор стотак. А как бръмчеше само. Случвало се е да се прибере вечер с него до дома. Сутрин цялата махала се събуждаше от страховития рев на стотака.

   Една от любимите му приказки беше: Човек, който не обича работата си, за мен не е човек...От малък започнал да работи. Първо като прикачник, след това се качил на трактора и така до последно. До такава степен беше се "сраснал" с трактора, че по бръмченето му познаваше какво му е, къде го "боли", къде нещо не му е наред или се е счупило. Усещаше трактора.../Другите две често използвани от него приказки бяха: Пази, Боже, сляпо да прогледа...С роднина не работи и в роднина на квартира не ходи.../

   /Не че ми се прави аналогия, но в момента се сещам, че много често използвам израза: Да усетя настроението на групата, на децата. Винаги преди да започнем да правим нещо, първо сядаме да си поговорим, да се "усетим" и чак след това продължаваме напред.../

   Татко ми четеше книги до последно. Винаги намирах книги под възглавницата му. Ако се случеше да няма интересна книга под ръка, препрочиташе учебниците по история и география. Ако любовта към книгите може да се предава генетично, от него ми е останала тази любов. Няма случай препоръчана ми от него книга, да не съм я прочела на един дъх. В началото четях книги безразборно, докато той ми препоръчваше книгите в хронологичен ред. Не от тук-от там. И след това разговаряхме върху прочетеното. Никой не го е учил как да ме учи и възпитава, нито е чел специализирана литература...Имаше усет и знаеше как.

   Ако си задам въпроса: Възможно ли е възпитание в родолюбие и кой ме научи да обичам род и Родина? -  ще отговоря - татко ми. С приказките, разговорите, които провеждахме, с книгите, които ми даваше в ръцете да прочета.

   В моя край много се държи на родата и изразът: Ние сме род /рода/ -  много често се чува. Принадлежността към рода е изразена и във фамилиите, които имаме там. Не се взима името на дядото по бащина линия за фамилия или се случва много рядко, а се носи родовата фамилия. Всяка фамилия съдържа в името си нещо характерно за самия род и моята бащина фамилия няма нищо общо с Петрова, Димитрова, а е...наследена след като представители на родата са се проявили като хора шегаджии и зевзеци, та накрая -  бащината ми фамилия означава хитрост, дяволия...Дори легенди има за нея. Прабаба ми ми ги разказваше, а аз съм ги запомнила, за да ги разказвам на детето си.

   Родината започва от рода, от бащиния праг. Пред очите ми е следната картина...

   Зима люта, снеговита, страховита. Такава, каквато може да има само в моя край /или зимите преди така нареченото глобално затопляне/. Като духне студеният режещ вятър от Влашко, та право на прага ни се спираше. Направи завой и поеме пътя към Балкана. Ако Балканът не го спре - може и да го прескочи или да се върне отново в нашия двор. Най обичах зимните вечери у дома. Навън виелица, "сприя", вятърът свири в комина, печката "бумти", сенки се гонят с отразените пламъци от печката по стените на стаята и разказват неродени приказки, а татко ми ни разказва граничарски случки и истории - за диверсанти преминали границата, за заставата в Ръждака, за граничарското му куче, за това, че границата на нашата държава, както и на всяка друга са нещо свещено. Обичаше да си спомня за граничарския си период от своя живот. Младо момче от севера, пратено далече на юг...

   Като отидох да уча в Благоевград, татко ми беше много доволен от факта, че ще обиколя неговите места, там долу, при Беласица и Осогово...

   Последната книга, която намерих под дюшека му, беше "Мъжът и жената интимно". Бях учудена, удивена, а защо не и малко "възмутена", как може почти петдесет годишният ми баща да чете "такива" книги. Смятах го за достатъчно стар за подобни четива... Е, аз наскоро прехвърлих 45-те и изобщо не се смятам стара за такива и всякакви книги. Защо ли???

   Много пътувах от малка. Лагери, лагер школи, екскурзии, студентство, бригади...Баща ми неизменно ме чакаше на прага на родната ми къща...Неговите уроци бих искала да успея да предам на детето ми...

   Майка ми рядко ми се месеше в каквото и да било. В момента в който "разбра", че може да "разчита" на мен и спря да ме контролира. Бих искала да ви разкажа за някои от нейните житейски уроци....

   Тя ме научи на изразителност в четенето, помагаше ми в началото на ученичеството - в първи клас, но по-често ме оставяше да се блъскам сама и ако се случеше да не успея, чак тогава се намесваше.

   Бях в трети-четвърти клас. Имахме домашно по математика. Задачата не беше трудна и понеже не ми се случваше да отида без домашно, а и не си го и представях такова нещо - реших задачите и на другия ден се оказа, че домашното било трудно за съучениците ми. Поискаха да го препишат и...аз им го дадох. На една съученичка и хрумна да откъса листа, така по-лесно щели да преписват...Накрая познайте кой беше без домашно, а с хвърчащ лист???

   Да, обаче въпрос-питанка напира и няма начин, ще го пусна да излезе - въпросът: Класната обвини мен, че съм без домашно. Какво съм и обяснявала - не си спомням, но от днешна гледна точка бих казала: А учителят не трябва ли да познава учениците си или разчита само на факти? Тогава с детския си акъл си мислех: Защо не ми повярва, че тук, в училище откъсаха листа от тетрадката? Та тя знаеше, че математиката ми беше любим предмет...

   Естествено че ми поръча да кажа на майка ми да я намери и да говори с нея...Да, обаче аз не казах на майка ми...Да, да, да ми се кара...Хубаво, но наближи общата родителска среща и аз започнах сериозно да се притеснявам, че голяма караница ме чака...Прибира се майка ми от срещата, а аз се правя на заспала. Естествено, "събуди" ме и започна да разнищва случката...След като разбра какво се е случило, вместо да ми се навика едно хубаво, че съм позволила да ми скъсат домашното, проведе един "много сериозен" разговор с мен. А бях само в трети клас. Не се повтори подобна случка. Спрях да си мисля, че приятелство се купува с "подарено" домашно, а за благодарност - скъсано...

   Ще ви разкажа още една случка...Бях някъде...шести клас. Преди години имаше "Седмица на детската книга и изкуствата за деца". Поне при нас такива седмици имаше...Срещали сме се с писатели, художници...Беше организирана читателска конференция и всеки желаещ можеше да сподели за прочетена и впечатлила го книга. Аз написах за живота на едно момиче прокудено от Родината...Да, но не ми се излиза пред публика да говоря. Ами сега? Споменах го в клас и една съученичка изяви готовност да ме "замести" с моето "писание"...???!!! Може би още тогава да съм усетила нещо нередно в такава една услуга и разказах на майка ми...Малеее...Защо ми трябваше???...Хайде отново разговор. Прочетох и написаното и тя взе, че го хареса, а си пада малко критикар. Този път разговорът беше по-сериозен, защото бях по-голяма...Запомнила съм от разговора следното: В този живот има лични неща, като мислите на човека, написаното, казаното. Това, което си написала е лично твое и или ти ще си го прочетеш, или никой друг няма да го чете...Как може да си толкова глупава, ми кажи? От какво се притесняваш? Дай ми написаното!

   Направо ми "арестува" листата. Както и да е. Участвах в читателската конференция и дори...спечелих награда /срам ме е да кажа, че беше първа.../ От тогава до сега, когато направя нещо, съответно заставам зад него...Урокът на майка ми.

   Прабаба ми, казваха и маджарката, много хубаво пееше...Като започнеше от онези дългите песни, дето се редува пеене с говорене с часове можех да я слушам. Дори я карах да ми ги диктува и ги записвах, но...много години минаха от тогава...Загубиха се през годините, за което много съжалявам. Последно споменът ми я е "фотографирал" - прегърбена, съсухрена, с много бръчки по лицето...Дори я нарисувах веднъж. Сложих я да седне на един стол и да ми позира. Като я нарисувах и и показах рисунката, тя погледа, погледа и каза: Мале, па я толко много бръчки ли имам? Еееех, а каква бях хубавица на млади години и как се обръщаха ергените по мене. Я си избрах деда ти и той мене...

   От прабаба ми остана любовта към песните, приказките, легендите, народното творчество, към битовото, старинното. Такава сладкодумница беше, че можех да и слушам историите с часове. Тя - седнала до печката, а аз в краката и и право в устата и я гледах...да не пропусна някоя дума...Най-обичах да отвори скрина, а там имаше толкова много "съкровища" и миришеше на нещо особено - на старост, на години...

   Може би тук е мястото да спомена, че родът ми от бащина страна бяха хореводци и музикални хора. Ето, прабаба ми пееше, единия брат на дядо ми свиреше с уста, баща ми е танцувал в танцов състав...От тях ми е останало и това...

   Сега, ако сте имали търпение да прочетете до тук написаното, почти съм на финала...

   Задавали ли сте си въпроса: Възможно ли е Природата да бъде учител? Природата като такава, природата в родния край, климата, всичко заобикалящо ни...

   Чувала съм от балканджии да казват: Балканът ражда хора, а полето - тикви...Е, аз съм родена в полето и нямам нищо против тиквите, но по-сериозно да се върна на Природата.

   Който е роден в равнината, няма как да не е усетил същото, което и аз. Там, в равното, накъдето и да погледнеш, погледът ти стига до хоризонта. Няма как родените в равнината да не са си задавали въпроса: А какво има отвъд хоризонта? Някак си кръгозорът се разширява и любознателността, защо не и любопитството да надделяват....Какво има отвъд? Само на юг е проточил снага Балканът. Една дълга синя ивица. Отново се ражда въпрос: Какво има отвъд синята ивица? Няма как, същият този Балкан намираше място в рисунките ни от детските години. И сега аз често уча децата да рисуват планината. Независимо коя. Планината.

   Суровите северни зими няма как да не упражнят закалката си върху хората, които живеят в по-северните райони. Да надвиеш зимата и студа. А се е случвало преспите да са високи колкото къщата.

   Дългите зими няма как да не предразполагат към тихите вечери и семейни разговори, както и към усамотяване с книгите, които отвеждат в един друг свят - света на мечтателството.

   Плодородният чернозем, в който каквото и да посадиш, все се ражда и то при добра дъждовна година в изобилие, няма как да не те научи да обичаш родната земя.

   Красотата на четирите сезона в северния край няма как да не те научи да виждаш красивото във всеки един от тях. Пролетта - с многото цветя и зеленина, лятото - с жаркостта, есента - с прибирането на реколтата и цветовата гама, а зимата - със заскрежените дървета и скърцащия сняг под обувките...И бяло, много бяло. Въздухът - чист, усеща се дълбоко с белите дробове...

   А небето? Никъде другаде не съм видяла по-ясно, по-синьо и толкова много звезди. Съзвездията се виждат като на длан...

   Какво искам да завещая на детето си в наследство?

   Да обиколи всички онези места на които аз съм била. Да усети нежния полъх на вятъра в полето през лятото. Да усети режещия зимен вятър, тръгнал от Север, от дома на Снежната кралица, минал през Влашко, прекосил Дунава, спрял се за малко на прага на дядовата и къща и продължил пътя си към Балкана. Да усети мириса на току що окосена трева и билки и да и замирише на колендро след буря. Да вижда хоризонта в далечината и да си задава въпроса: Какво има там, отвъд него?

   Да вижда синята ивица на Балкана и да го помни, него, стария...Да гледа вечер звездите, да търси съзвездия, да гледа Луната, а не да я търси зад блока.

   Да има спомен за всички "фотографирани" през детството от очите ми картини - преспите, птичите песни напролет, цветята на баба и, за които се грижи като за деца. Да види как от семката се ражда динята и как от малкото агне израства шиле, след това овца. Да пие току що издоено мляко от козичката. Да запомни миризмата на току що изпечен топъл хляб и да има възможност да си чупне от коричката му....И на онзи мармалад от сини сливи, чието ухание ме преследва през годините...И мирис на печена в долапа дюля на есен...

   И гонещите се пламъци по стените на стаята разказващи неродени приказки. И онзи тих ромон на летния дъждец припяващ приспивна песен: кап, кап, кап...И капчукът му приглася.

   И от малка да разбере, че земята е родна, нейна. Да разбере още, че земята мирише различно след дъжд, различно при суша...Съвсем различно есен след оран. Да усети дъха на земята, и да знае, че има още и цвят.

   Да разбере, че няма по-красива гледка от ширнали се ниви пред жътва, както и от разлюлени от ветреца житни класове. Да запомни гледката със слънчогледи - навели уморени глави...Да остане в нея гледката на небе, засято със звезди...

   Това е моето наследство, завещано ми от родителите ми, от баби и дядовци...Опитвам се да го завещая и на нея, като я водя в моя край...