Играта ли??? Играта продължава...

   Играта ли? Време е да и "разкажем играта" на...играта. Коя игра ли? Онази игра, която продължава...Онази, истинската, бликаща от главите на децата.

   Ако трябва да визуализирам играта, то аз си я представям ето така: Две деца, независимо от пол и без предпочитания, застанали едно срещу друго. Очите им блестят, ръцете са в движение, краката не могат да стоят на едно място, а от главите им излизат сапунени мехурчета, в които "виждаме" мислите на детето по посока на това, което им се "върти" в момента в детските глави...отново по посока на...играта.

   Първи сапунен мехур, като онези, които правим с вода и веро?!? "Пу, ти гониш!!!"

   Децата имат необходимост от движение. Те не могат да стоят на едно място или да застанат на едно място, когато ти, възрастният искаш. Детето прави това, което му е в природата, а природата е движение, "следователно" и детето е "движение". За да се спре на едно място, всяко дете трябва да си е "взело дозата" движения.

   След като децата са се заредили с движения (има достатъчно игри, които да свършат работа за целта - може да са подвижни игри, може да е танц или танци, може..., но да е движение), след като децата са изразходили необходимостта си да се движат (дозирано?!? и с мярка - съобразено с възрастта им), тогава вече можем да пуснем в ход "статичността", статичните игри, игрите на място.

   Втори сапунен мехур..."Криеница" във всичките и варианти. Децата обичат криеницата, защото в нея се крие момент на изненада, а криеницата и изненадата са "скрити" още в "Тутууу - бау".

   Варианти на криеница...От скриването на дете и цялата група да го търси или обратното до...какво има в покритата кошница...дар от есента. Кой се е скрил в книгата? Къде живее приказката? Къде ли се е скрила приказката?

   Трети сапунен мехур..."Наужким" или..."Представи си".

   След като нещо е скрито, нещо е намерено (сещам се за "Нещотърсачи", а вие?) идва ред на третия сапунен мехур. Пук, спукахме го. Какво ли има в него?

   Желанието на детето да пресъздава, да претворява живота в игра. Това се случва в игрите, в които детето "влиза" в роля. В тези игри детето е самото дете и...не съвсем.

   Отивайки в детската кухня то ще прави така, както прави мама, татко, баба, дядо, но и няма да прави така, както на него не му харесва - няма да храни куклата "насила", ще я уговаря. В тази роля се получава симбиоза от "мама така прави", но аз искам "да прави така".

   Момчетата също "влизат" в детската кухня, но ако не им се готви и сервира, "работилницата с инструменти" е до тях, в която не мислете, че не "влизат" момичета. В други времена живеем - справедливо разпределение на работата на "момичета" и "момчета"...

   "Чичо Доктор"...Няма дете, на което да не му се иска да бъде..."Доктор...Гери"...Ако и по време на играта се обръщаме към детето, което е доктор в този момент с неговото име...: "Доктор Гери, имам оплаквания..." (ние, възрастните също посещаваме тези детски лекарски кабинети, нали?), забелязва се онази нежна детска усмивка, която ни подсказва, че детето е поласкано, чувства се добре в тази си роля, то знае, че не е доктор, но и се отдава безрезервно на ролята си...

   Иначе казано...Влязло е в роля. Като се обръщаме така към него, ние, възрастните и децата, то се чувства специално, нищо че е наясно, че е Гери, но е и "Доктор Гери" дори за малко. Способността на децата да се "вживяват" дори за минути е уникална. Преплитат се действителност и реалност в едно (отново симбиоза от "аз искам да бъде така" - "наужким", защото в действителност е "така" . След като и рецепти пишем, и медицинска сестра си имаме понякога, която да извършва манипулациите...играта е повече от "истинска"...Да не забравя и чакалнята, извикването на поредния "пациент".

   "Чичо Доктор на животните". Едно синьо кръстче (червеното е при другия доктор, за хората), маса, необходимата чанта с необходимите принадлежности за преглед и лекуване на животни и ветеринарният кабинет е налице...

   Децата обичат животните, а от тук и желанието "да работят" във ветеринарния кабинет, да ги лекуват, макар и плюшени - животните.

   Децата обичат "да карат" влака, колата, автобуса. Столчетата ще помогнат и всички заедно ще тръгнем на пътешествие...

   Децата обичат да си играят на детска градина за деца и на детска градина за животни - горска детска градина. Сами си подреждат "обстановката", сами се организират. Столчетата са подредени, децата са седнали или са сложили плюшени играчки - животни и...играта започва...Интересно!?! В "госпожата" или "господина" (нещо което в реалността почти липсва, за да не кажа, че го няма) може да видим себе си, като огледало. Може да се "харесаме", но...може и да не се "харесаме". Децата също ни учат...Те ни "претворяват" нас, възрастните...За да не се превърнат в наши "копия" трябва да усетим онзи важен момент, когато вече те са "натрупали необходимата база данни" и вече са готови да "творят"...

   Може ли да си играем в арт ателието, с боите? Може ли да си играем с хартия, докато нещо "майсторим"? А по математика игрите намират ли място (независимо какви са, но да са игри)?

   Нека не объркваме и представата на децата за играта..."Хайде да си поиграем!!!" и...започва "голямото учене"...Но за това - някой следващ път или при някоя от "следващите" виртуални срещи...