На прага на бащината къща

   Отново на път. Тримата. Ден подходящ за пътуване - нито топло, нито студено. Тази година закъсняхме с пътуването. Предишните години по това време се прибирахме обратно.
   Срещу нас е Стара планина. Вече сме в полите на Балкана, надиплили се като момински пендари. Не е висока планина, но за сметка на това упорито дълга, няма свършване до където поглед стига. Есента е на прага, но още зелено гали очите ни. Колкото повече се отдалечаваме от София, толкова повече намаляват колите по пътя. Минаваме през населени места, но и хора много няма по улиците. Някак си е безлюдно наоколо.
   Първата ни отбивка е манастирът "Седемте престола". Питам за пътя до там една жена и тя с охота ми обяснява: На прав път сте. От тук все направо около десетина километра и ще се озовете точно пред вратите на манастира. Пътят лъкатуши като палава река на горе успоредно на река Искър. Къщите са до сами пътя. Хора почти не се виждат, а и какво да правят на пътя ние да ги виждаме.
   Ето ни пред портите на манастира.Дървен навес с маси с битови покривки те приканва да приседнеш и да отмориш от дългия път.
   Влизаме в манастира и се озоваваме в друго измерение. Така копняна тишина, китно дворче с цветя и огромна секвоя в средата на двора. Влизаме в църквата. Вътре - тишина. Само тиха църковна музика се разнася на около. Търся да видя къде са тези седем престола. Видях ги. Пред църквата има карта, която ми помогна да се ориентирам.    Запалваме свещички, помолваме се за здраве и лек път. Това е място, което заслужава да се види. Манастир в пазвите на Балкана. Отново сме на двора. От ляво битов кът с везани кърпи и дарове. Място гледано с любов.
   Време е да продължим пътя си. Обещаваме си следващия път да дойдем с преспиване. Сваляме една жена, която работи в манастира до селото. Всеки ден се качва до манастира пеша. Колко му е - около петдесет минути - казва жената. Да си помогнела малко, че с тази пенсия за кое по напред. Къщата и до пътя. Посрещат я две кучета с радостен лай, а ние продължаваме пътя си, но вместо направо, връщаме се малко назад да хванем един друг, по пряк път. Изкачваме планината. Дърветата са направили тунел с клоните си. Просто красиво...
   Къде е пещерата на Аладин? - пита дъщеря ми. След малко ще я видиш и казваме ние и пътят продължава.
Минаваме през Миланово. На десет километра сме от Вършец, но нашият път е по посока Монтана. Вече е тъмно. Кога ще пристигнем при баба? - пита моето малко момиче. След малко, след около час - отговарям и аз. Въздухът става по лек за дишане. Родният въздух, който усещам с приближаването на дома.

   Тъмно е. Влизаме в моето родно село. Икономия на ток!?!? По пътя хора. Тук тротоарите не се използват по предназначение. По пътя и хора, и коли, и животни, и колоездачи. Пътят е асфалтиран. Огромни сини табели с жълти звездички подсказват за дългата европейска ръка стигнала и до Дунавската равнина. Ето го училището, гимназията. Колко е голямо - констатира дъщеря ми. А ето тук работех, в тази детска градина, дори и бях директор - продължавам да разказвам на моето малко момиче. Ами сега защо не си? - пита ме неразбиращо детето. Защото не искам! Добре тогава - съгласява се с моето решение моето момиченце...
   Ето го центъра, площада, паметниците, градинката...Завой на ляво, още малко, ето я полянката. Тъмно е като в рог, а е време за уличното осветление.

   И ето ме на прага на бащината къща. Колко пъти тук, на този праг ме чакаше татко ми да се прибера от път, а аз много пътувах-лагери, школи, студентство. Когато отидох да уча в Благоевград беше много, много доволен, че съм там. Бил е граничар, долу, в Петрич. Още помня дългите зимни вечери. Печката бумти, пламъците се гонят из стаята, а ние с брат ми слушаме ли, слушаме граничарски истории...Това беше някога, отдавна. И той е отдавна там, горе, на небето. Дори внучките не успя да си види...
   Сега е тъмно. Утре ще видя градинката, цветята.
   Утро е! Пеят петли. Не зная колко е часът, а и не се питам. Щом съм се наспала, значи е време за ставане. Моите хора още спят. Нека си поспят. Сънят е сладък. Мисля си за кафето, което ще си направя и за мекиците, които майка ми вече трябва да е направила...

   Защо не си взех кафемашината? Миналата година си я взех. Щрак копчето и кафето е готово. Сега трябва да включа котлона, да налея вода в джезвето. Водата на чешмата спряла. Междувременно някой изключил котлона /по подразбиране - мъжът ми/. Отново включвам котлона...Това кафе няма ли да стане вече готово? Чакане и ...първата глътка кафе. Вярно, че така било по-вкусно.
   Тук, в Дунавската равнина небето е най-синьо, а звездите вечер са пълен кош. Всяка вечер не се уморявам да показвам съзвездията на дете и мъж: Ето я Касиопея, Андромеда е полегнала. А това там горе, големият черпак е Голяма мечка, малко в страни е Малката мечка, виждате ли я?А ето онази звезда е Алкор от Голямата мечка. С тази звезда някога са проверявали зрението на воините. Между двете мечки място е намерил Драконът...Не се уморявам да им разказвам и да показвам. Исках астроном да ставам.
   Тук времето е спряло, замряло, казвам на моето момиче, а то тича при баба си да докладва: Бабо,а мама защо казва, че тук времето е спряло? Времето не може да спре. Нали,бабо?
   Разказвам ли, разказвам на моето дете, а то слуша ли, слуша и се чуди защо в София не може да види същото това небе, със същите тези звезди и съзвездия..
   През деня на полянката щъкат кокошки под гордото предводителство на величествен красавец петел. Агънца пасат, какви ти агънца, цели шилета са вече. А ето там, на ъгъла е вързана една огромна крава. Някога на тази същата полянка беше пълно с деца. А игри ли бяха? Едно, две, три, в картинка застани. И едни страшни истории си разказвахме по тъмно - за Синята брада. Мен все ме беше малко страх. Не ги обичах тези истории. А като ни завикаха да се прибираме - час минаваше.
   И какви люти зими, ама зими ви казвам. Като духнеше от Влашко, та няма спиране през Дунава и право при нас. Преспи високи колкото къщата. Дърветата в бяла премяна, всичко наоколо е бяло. Снегът скърца под обувките. Истинска бяла приказка. Някога, преди около 35 години зимата се случи люта, снеговита. Изпокъсаха се жици, изпочупиха се стълбове и като спря токът, та цял месец го нямаше. Учил, кой учил докато се стъмни, след това на свещи...Тогава на свещ прочетох "Чичотомовата колиба". По това време се научих и да мечтая.

   Тук завърших гимназия, някога с по три паралелки от клас, сега едва по една, тук се върнах да работя след Благоевград. От тук тръгнах след години към София, макар никога да не ми е била цел в живота. Да приемем стечение на обстоятелства. По скоро слабост ми е морето, но така било писано...Човек трябва да помни от къде е тръгнал.
   До ушите ми достига въпрос: Защо не си стоя там?
   Защото в един момент ми стана тясно на душата!
   Какво може да ви се случи, ако случайно попаднете в моя роден край? Питайте мъжът ми? Не е за приказки, не е за вярване, ама той беше потърпевш.
   Миналото лято седнал си той пред кухнята на пънче, на друго пънче салатката и мезето - рахатлък. Щом стане и нещо му изчезне от "трапезата": домат, краставица, чушка. Поглеждаме котето - облизва се. Ето го злосторника. Тук при вас котките с това ли се хранят? - ме гледа недоумяващо...Отново става от "масата"и му изчезна сушеницата. Това беше върхът за него. От там на сетне познайте къде си пазеше сушеницата - в джобчето на панталоните, за по сигурно.
   Няма, няма и се ослушва. Какъв е този звук и от къде идва? - пита ме. Заслушвам се. Крякане от стените на къщата. А,това са жаби! Да,да! Още малко и ще ми кажеш, че тук при вас жабите не скачат по земята, а по стените на къщата. Да, ама на края сам се убеди, като видя една жаба скачаща на горе по стената, разхождаше се и си крякаше.
   А това лято една мишка беше решила да ми прави компания по време на следобедната ми дрямка.под възглавницата. Църкаше си и ми се кокореше на среща. Като решихме да пуснем на ход котката, дъщерята орева махалата. Като видеше котка да разнася мишка и тичаше да спасява мишката.    Семейна идилия.

   Още една напаст има там - едни досадни скачащи черни точки на които ще обърна специално внимание в друго писание,т.к. и те изискват и ангажират цялото ми внимание при престоя ни там.Друг път.

   И отново на път. Обратния път. Само две седмици са минали а се усеща вече есента. Дърветата са по-жълти, слънчогледите са навели уморено глави.. На мен ми е тъжно. В такива моменти се чувствам като дърво без корен. И винаги си обещавам, че следващото лято ще стоя повече време на прага на бащината къща, докато все още има кой да ни отвори "вратницата" и да ни каже: Добре дошли!