Къде отиде усмивката?

Днес е международен ден на усмивката. Това ме подсети за един не толкова далечен период от време, когато често чувахме това пожелание: Усмихвайте се! Замислих се за случаите, които ни дават повод за усмивка. Един от тях е при среща със стари приятели, колеги. Вчера една колежка с която житейските ни пътища се пресичат на два пъти /през студентството и в една от софийските детски градини/ ми каза, че е подала молба за напускане. Друга една колежка с която на два пъти се срещаме работещи из софийските детски градини е на кръстопът - да остане или да напусне. Ако някой търси препоръка за детски учител на детето си бих му препоръчала тези двете, не че няма и други, но в момента си мисля за тях. Това са учители, които не се питат защо са на работа, защото знаят защо са там. Само че няма да са вече учители, ако не размислят.

И мислейки си за тях, за срещите и разделите житейски проумях, че човек се усмихва не само при срещи,но и при раздели, когато знаеш че приятел търси нещо по-добро за себе си и семейството си. В този ред на мисли се сетих, че преди години бях обърнала едно по-специално внимание на усмивката.

            Къде отиде усмивката?

/Написано някога с мисълта за днес.Годината е 1994./

Питаш ме къде отиде усмивката? Забравих я, изгубих я някъде из старите чанти, които нося до скъсване. След тях идват в гардероба нови, но усмивката остава забравена, потънала в пепел из старите шкафове.

Къде отиде усмивката? Забравена, изгубена из старите шкафове, стои си там и чака излизане от забравата. И чака да бъде намерена,отново да бъде показана,но не като вещ показна, а искрена, нежно подкупваща, не и разкаяна.

Усмивката дори забравена не пита защо е потулена от него, човека, забързан из своите грижи често забравя че я има и нея, усмивката, която чака да бъде намерена. Забравена някъде из старите дрехи, излезли от мода, усмивката не остарява, за нея няма сезони.

Вървя по улиците и търся усмивки, но вместо усмивки - разминаване с грижи, със замислени хора забързани към тихи пристанища - за отмора. Техният дом е тяхната крепост. И там, във свои води, далече от грижи и земни проблеми намират своето така необходимо спокойствие. Зареждат се с търпение и воля за да кажат: Добро утро! Здравейте!

И отново усмивка - весела или тъжна, пряма, но усмивка. Нека я има! Да се срещнат усмивка с усмивка. Да си кажат двете: Добър ден!От забързаност да не забравяме, че има: Добър вечер! И то с усмивка.

Затворени в кибритени кутии, забравили добри обноски, забързани за някъде от никъде забравяме за нея, за усмивката, а тя чака да дойде отново на мода.

Забързани из прозаични грижи, отправени към чупливи химери,з абравили добри обноски, оставили нежни маниери-вървим някъде напред. Забързани към нови неизвестни, отправени към светли обещания, забравили стари приятели, оставили спомени мили-вървим за някъде, напред. От бързане и време не остана за озъртане и търсене на място. Забравили, че и ние сме човеци, оставили се по течението за по-лесно вървим някъде напред.

Напред - без образ и представа. Напред - без точни координати. Напред? В момент на изтрезняване разбираме, че сме там, от където тръгнахме.

И обезмисля се забързаното дишане, и отправни точки и забрави....От много бързане вървим някъде назад.

От бързане и време не остава да откриеш своята усмивка.Къде отиде усмивката?