В прозореца на тролейбуса
съзираш твойто второ аз,
като размазан грим,
дъждовни капки
по стъклото,
но всъщност негови сълзи,
изучаваш го,
радваш му се, но
виждаш болката му,

стичаща се с капките вода,

и разбираш, че душата ти е

там –

на прозореца на тролейбуса,

намигаш и,

опитваш се да я разсмееш,

но гледа тя тъжно и сериозно,

а нямаш време,

слизаш, а в теб остават

единствено сълзите – капките вода,

...