Едва ли всичко е минало,

потънало в бяла тъма,

едва ли и нашите спомени

са сън,несънуван в нощта.

Разпалваме старите въглени,

заспали във наште сърца...

Едва ли всичко е минало-

не искам да вярвам в това!

Студените устни,целувани

със толкова нежност и страст,

изстрадано в болките щастие,

покрито със слоеве прах...

...и ласките с обич отдавани,

несрещащи отклик сега...

Не вярвам,че всичко е минало-

не мога да вярвам в това!

Дали виновен само аз съм?!

Виновна ли е възрастта?

Или пък просто той-Живота

си прави с нас тъй зла шега?!

Дали подмятани в житейски шемет

не сещаме,че нашата вина

на другия донася много болка...

Дали това е Любовта?!

За мен

Общности