едно не съвсем сполучливо пътуване до Щатите през февруари

10 май 2008, 15:15 Публикувано в Туризъм | 4 коментара , 1516 прочита

Най-накрая се сбъдна нещо, което чаках от доста време - отидох до Щатите. Винаги ми е изключително интересно да отида някъде, където начинът на живот е различен от познатия ми. Разбира се “отидох до Щатите” не значи много, като се има предвид колко голяма и разнообразна страна е това - все едно да кажеш “отидох в Европа”. 

И така, след близо дванадесет часа полет кацнах в Лос Анджелес, Калифорния, с още няколко колеги. Това бе определено най-дългият полет в живота ми, и не ми понесе особено добре. След това мина най-дългата паспортна проверка, заради огромната опашка и малкото обслужващи. Накрая все пак се изнизахме от сградата на летището, и намерихме микробуса, който щеше да ни закара до конференцията. Хотел на брега на Тихия океан, в едно малко градче - Вентура, в южната част на Калифорния. 

Пристигнахме в ужасно състояние, след като вечерята в хотела беше минала, и попитахме хората от кухнята дали можем да намерим нещо за ядене. Те, като ни видяха, ни съжалиха и донесоха някаква останала изстинала вечеря, а и ни направиха място, където да я изядем. На всичко отгоре имахме привилегията да видим и кухнята на хотела, което не знам дали е за съжаление или за радост. А после, все преди да сме спали, отидохме на първите лекции.

На другия ден имах възможността да се запозная с историческия център на Вентура, който се състои от внушителните 20-30 исторически къщи, които преди това са били кафенета или магазини, както и от един паметник. Освен това навсякъде растат палми, което не се среща често по познатите ми географски ширини. Хората в Калифорния много си падат по сърфинг, и дори през февруари имаше много сърфисти в океана. Вентура има хубаво крайбрежие, и освен Тихия океан, ако човек походи малко, може да види и някои заснежени върхове в далечината. Освен това ако влезе малко навътре в океана, може да види и делфини (това аз го пропуснах, но видях едно голямо колибри, или нещо такова.)
На следващия ден отидохме до съседният по-голям град, Санта Барбара, който направо ме ентусиазира, защото въобще не приличаше на разказите за американски градове, които съм чувала. Имаше пазар (!) на централната улица, с пресни зеленчуци и други фермерски стоки, и много заведения с маси по тротоарите. Също така доста хора се размотаваха по центъра, незнам местни или туристи. Забележителен бе и броят на бездомни хора, на всяка пейка по един-двама… а пейки имаше навсякъде по тротоарите на централната улица. За мен е странно това противоречие, защото ми се струва, че човек може да си намери работа в Щатите, но засега ще се огранича с даването на мнение по въпроса. 
Всички сгради в Санта Барбара са бели или доста светли, а центърът е като на европейски град. Има и много приятни пясъчни плажове, а и малко симпатично пристанище с много места за хамбургери и бира. Въобще приятно.

След като конференцията приключи имах цял ден за размотаване във Вентура, което не беше много весело, като се изключи посеюение на кварталния супермаркет, и последващия инцидент с чайки, на които аз глуповато реших да предложа залък от моят сандвич, а те ме подгониха... но все пак имаше приятни моменти по залез слънце.
По-късно дойде един приятел, с който се бяхме разбрали да пообиколим в югозападната част на Щастите, и на другия ден пътешествието ни започна. 
Всъшност този път нямаше време за дълго пътешествие... за един уикенд трябваше да минем от Калифорния през Невада до Аризона... Както този приятел каза: пътуваме 6 часа, слизаме, правиш снимки, след още осем часа сме във Вегас за една нощ, и на другия ден отиваме до Големия Каньон, правиш 2 снимки и сме в Аризона... Да ама не... Но да не избързвам.
Започна всъщност много добре, по една типична магистрала с много коли и голямо синьо небе с облаци, като във филм на Вим Вендерс. Отправихме се към един парк с гигантски секвои, с цел да видим гигантските секвои. Видяхме портокалови плантации по пътя, с пресни, узряли портокали… ммм. Също така доста нефтени платформи, по-скоро мини-платформи, като някакви роботи копаещи земята. И някакви странни лунни пейзажи. Започнахме да се изкачваме към планината. По някое време спряхме в една крайпътна кръчма, където ядох супа в хляб, доста приятно нещо, и там ни обясниха, че пътят през парка е затворен, заради снега. Тогава се сетихме, че е краят на януари… и в планината има сняг. Стигнахме дотам, докъдето пътят е преграден и слязохме от колата. След като походихме 40 минути, видяхме няколко секвои, които нямаха нищо общо с гигантските. И трябваше да се връщаме, защото се стъмваше, а ни чакаше дълъг път. Тъй като пътят през парка беше затворен, трябваше да направим огромно отклонение, за да достигнем следващата цел.

Viva Las Vegas!
Лас Вегас, градът на забавленията насред пустинята. Има една много голяма улица със забележителни хотели, пеещи фонтани, екрани, задръствания, пияни туристи и … други неща. Казина в хотелите. По-скоро цели увеселителни комплекси, с кино, боулинг, барове, сцени, машинки за покер и други игри, карти и т.н. Ако се заседиш на някоя машинка, получаваш безплатен коктейл от някоя оскъдно облечена кака. Разбира се и места където може да се ожениш без много много подробности. Но те не работеха през нощта.
Ние отидохме до едно по-отдалечено казино, където бяха група познати на моя приятел. Мен Лас Вегас като град и начин на забавление не ме въодушевява особено. Липсва култура, което дразни европейската ми душица. Тук парите са съвсем издигнати в култ, но даже няма и свестен начин да ги похарчиш, без да се натопиш в кичозна, шумна и изпаднална атмосфера.
Иронично, това бе единственото място до което успяхме безпроблемно да стигнем от планираните.

На другия ден тръгнахме за Големият Каньон. Беше много странно да излезнем от къщата, в която спахме, и да се озовем директно в пустинята.
Както и да е, тръгнахме, и бързо стигнахме Аризона, с типичните сухи скалисти пейзажи, а и минахме покрай най-големия американски язовир, който захранва три щата. В него се топваше най-огромната дъга, която някога съм виждала. 
Ние най-решително се бяхме отправили към Големия Каньон. Пътувхме, а дъждът който ни съпровождаше бавно се превръщаше в сняг. Докато не се превърна в съвсем сериозен сняг като стигнахме. Все пак Големия Каньон е на около 2500м и съвсем не е като крайбрежието на някой океан. И така, оказахме се заклещени в сериозна снежна буря. С истински сняг, вятър и мъгла. Пак си припомнихме, че е началото на февруари.
Все пак успяхме да стигнем, даже нямаше и чичко, който да ни таксува на входа, дали заради виелицата, или заради това, че беше финалът на Super Bowl (американски футбол, много се тачи).
А Каньонът си беше взел почивка този път и просто отсъстваше. Не се виждаше нищо от мъглата. Освен снегът, натрупващ се по шосето.

Това беше невероятно, но аз наистина не видях нищо от Големия Каньон.

После обърнахме и си тръгнахме. Видяхме една група сърни да търсят оцеляла зеленина по заснежените храсти.

Бурята продължи и на връщане започна да става страшно, защото единственото нещо, което се виждаше бяха огромните снежни парцали в светлината на фаровете, а пътят губеше очертания. Хич не ми беше до снимане в този момент. Този дълъг момент. След като слезнахме с около 1000м надолу, нещата се успокоиха, и продължихме по пътя през Финикс за Тусон, където щях да остана още няколко дена.

Тусон е един типичен южно американски град, т.е. се очаква да е топъл и слънчев през 90% от времето. И тук моят късмет пак се прояви и ме хвана единственият дъждовен ден през годината извън дъждовния сезон. Както и да е, и без това изкарах повечето време в кампуса на университета на Аризона, така че нямаше голямо значение. Кампусът е много приятно място, точно като по американските филми за университети, и хората (поне така ми се струва) ходят на лекции с ентусиазъм и гледат наистина да научат нещо. Има страшно много кактуси навсякъде, музеи и концертна зала. И някакъв академичен дух цари.

И така обиколката ми завърши с полет до Лос Анджелес, от който видях само летището от земята, иначе самият град изглежда огромен от самолета, а и не особено привлекателно място.

След това се качих на полета на KLM за Амстердам, и спах около 7 часа от 9-те, което хич не беше лошо. Все пак се надявам следващия път да пътувам с някоя друга самолетна компания. И да видя Големия Каньон на живо. И Сан Франциско. И Ню Йорк. И ....