+4 6 гласа

Седем необикновени дни - ден втори

Първата част - тук.

- Прилича ми на някакъв невзривен снаряд. – заключи някакъв компетентен специалист от системата на МВР и се обади на сапьорите, за да дойдат да си приберат опасната бомба.

Капсулата от бляскав бял метал, сгушена в противоударна баласта и скромно кафяво кашонче, замина за полигона. Там тя щеше за кратко да сподели компанията на сочно блокче тротил, а след това – да се разпилее в многобройните пламтящи частици на взрива. И тайнственото й съдържание щеше да се върне в природния кръговрат и прашинка по прашинка да се впие в сухите горски почви на Шоплука.

Но само ако случаят с убития наркобос не се беше озовал на бюрото на следователя Асен Филипов. Той беше едно от симпатичните изключения в системата. Един от хората, които не пуфтяха тежко, когато отиват на работа и които не се търкалят в омагьосания кръг на порочни практики, шуробаджанащина и дребни подкупи. Казваха му Работливия Асенчо – за да го различават от Дебелия Асен, с когото работеше в една стая. Дебелият Асен вчера беше на оглед на масовото убийство, но си взе отпуска (за трети път тоя месец), защото му беше прекалено жежко, за да работи.
Работливият Асенчо само това чакаше и временно пое случая с разстреляния наркобос, докато дебелакът се върне на работа.

- Ало, Иване... Филипов съм. Абе ти си правил огледа на убийството на Зипъра вчера, нали?
- Ъъъ... да. – смотолеви криминалистът в слушалката.
- Абе тука има някакво метално тяло... написал си ми... абе що тука си го написал, виж, другите работи до трупа на шофьора са десет реда по-нагоре.
- Еми... не го бях видял... Дебелият я видя и тогава...

В това време от бръмчащото евтино радио на бюрото на Филипов се изви приятен женски глас:

- Само ден след показния разстрел на Николай Пенев – Зипъра, в столицата беше извършено ново ужасяващо убийство. Жертва този път стана висш чиновник – заместник-директора на Агенция „Митници” Иван Пламенов. Пламенов е бил застрелян днес на обед пред дома си с няколко откоса от автоматично оръжие. Пламенов е заместник-директор на митниците от шест месеца, преди това е работил седем години на ГКПП „Капитан Андреево”. Източници, пожелали да останат анонимни, сочат Пламенов за бивш близък бизнес партньор на убития вчера мафиот...”

Китайското радио изпращя и премина на нечленоразделно бучене. Филипов седеше замлъкнал зад бюрото си и само смешното подрънкване на стария вентилатор разбиваше драмата на ситуацията.

- Иване, намери ми т’ва метално тяло, ако ще да ти излезе по-скъпо от двучасов секс с елитна манекенка.
- Ъъ... – изгъгна Иван насреща.
- Няма „ъ”! Действай!

Филипов тресна телефона, рипна от въртящия се стол и се втурна по коридора към стаята на началството.

- Искам и тоя случай! – почти кресна Филипов на началник-отдела.
Началството го фиксира изпод рунтавите си посивели вежди с изпитателен кагебистки поглед и рече:
- Спокойно...
Филипов се усмири и повтори думите, но този път с повече чиновническо смирение. Нов изпитателен кагебистки поглед.
- Да знаеш, че те пускам само щото другите са отпускари и щото виждам, че искаш да се докажеш... Само леко на завоите!
- Слуш’! – по военному каза Филипов и изхвърча от стаята.

„Тъпак!” - помисли си началството. „Ще умреш без време... Нищо – все някой трябва да умира от време – на време. Трябва да има уважение към традициите”.

Филипов вече летеше със служебна кола към панелката, пред която беше разстрелян митничарят. А самият той седеше мъртъв, в гротескно смешна поза, с увиснала челюст и проточени кървави лиги от надупчените дробове. В едното му око беше забит щика на „Калашника”, с който го разстреляха. Цялата тази картинка красеше парче мукава с разкривени червени букви: Той искаше злато, а получи само олово.

В това време Иван стигна до капсулата. Преди сапьорите да са я пръснали на атоми. Добре, че всичко в тая държава ставаше мудно...
В капсулата имаше навито на руло парче бяла офис хартия, украсено с нечий изящен почерк: В сърцата ни има гняв, в неговото – куршум.

В двата края на града двама мъже се взираха в две кратки литературни произведения, написани от ръка, отнела човешки живот. В двата края на града, двамата мъже изругаха по един и същи начин:

- ‘Баааси! Мутрите вече убиват с поезия!

Меката топлина на септемврийския следобед лека-полека угасна в приятната есенна вечер. Топлият ден отстъпи на хладната нощ, а тя - на сурова сутрин. Китайското радио в кабинета на Филипов изпращя: „Прекъсваме програмата за извънредни новини. Поредно дръзко убийство, този път в центъра на голям провинциален град. Жертвата е...”