+3 5 гласа

Помитащият юмрук

Крачех из улиците на града, тътнещи от своето ускорено безумие и глупава шарения. Взирах се в хората около себе си, погълнати от дребните си болежки, опънати нерви и повредени очи. Презирах ги. Презирах тези удавници в блатото на цивилизацията, задето мъкнеха безцелно торбите си с кокали и кръв из кутийките на града.

Никога не съм бил като тях. Никога. Откакто се помня, в ума ми стои остра сабя, готова да се изстреля в диамантена смъртоносна дъга и да срази всеки, осмелил се да предизвика силата ми... или всеки, когото си избера за жертва.

Виждал съм как юмрукът ми разпилява каменна плоча на дребни камъчета. Виждал съм вековно дърво да потреперва от помитащия ми ритник. Чувал съм трясъка от разпукващ се под дланта ми човешки череп. Аз съм едно смъртоносно оръжие, заредено за бой. Острие, което неутолимо жадува да причинява болка и да лее кръв. Аз съм самия ужас. Не ме срещай по тъмно.

Никога не са ми били интересни обикновените, глупави, слаби хора. Кървят като прасета и бягат като разплакани деца. Никога не издържат повече от един удар. Затова търся някое от онези млади вълчета, които стъпват самоуверено и обичат да предизвикват съдбата. Да предизвикват мен. Забавни са ми - оказват съпротива.

Вървях из тъмницата на тясната уличка. Тази вечер не бях намерил никого. Целият квартал вече ме познаваше и ме заобикаляха отдалече...

Най-сетне! В мрака се появи неясен силует. Продължих към него. Усещах как настървението на хищник се разгаря в гърдите ми.

Проклятие! Някакъв чичко... Чичко, че даже дядка. Набит беше, и висок, но превитата му гърбина и увисналото шкембе ми казваха всичко за него. Поредният, който няма да ми издържи на удара. Не ми се занимава с нещастници.

Отминах и се упътих към къщи. Само стъпалата ми шумоляха в мрака на града. Рязко усетих някакъв хладен трепет. А беше лято...

-Ей, ти! - сепна ме нечий рязък тон.
Може би все пак щях да се позабавлявам...

Обърнах се рязко със заредена в юмруците смъртоносна сила. Чичкото! Смешният дядка. Може да съм му простил, че мина по същата улица с мен, но няма безнаказано да ми говори!

Чух някакво глухо изпукване. Нещо тъпо притискаше главата ми отзад. Бях паднал на земята. Изпитвах адска болка. Гърдите ми, смазани от собствената ми тежест, свистяха задавено в опит да поемат глътка въздух.

Чичкото се надвеси над мен. Едва сега видях очите му. Бяха строги и сериозни, като на сърдит баща.
-Похвално е, че си положил усилия да изучиш този боен стил. Сигурно си побеждавал доста хора досега. Но, както виждаш, не умееш да падаш добре. Сигурно защото не си допускал, че някой би могъл да те събори. А ето, че се случи.
Ти беше прекалено вторачен в лъвската си мощ и бързите си удари, за да видиш простото движение, с което те хвърлих.
Опитай се да използваш всичко, което влагаш в гордостта си, за да обичаш света и хората около теб. Така може и да стигнеш до съвършенството и чистотата на духа.
А дотогава се научи да падаш. Победата не винаги е за теб. И в това няма нищо страшно. Защото не победата над противника е смисъла да тренираш. Най-важната победа е тази над глупака вътре в теб. Научи се да градиш, а не да рушиш. Научи се да щадиш, а не да причиняваш болка. Така ще бъдеш ненадминат майстор на бойното изкуство.

Чичкото рязко се дръпна и изчезна в мрака. Останах още няколко минути на земята, премазан от тежкото хвърляне, преди изобщо да успея да помръдна. След това някак се завлачих вкъщи и се проснах в леглото, стенещ от болки.

Не мога да повярвам, че тоя чичко с прегърбени плещи и увиснало коремче ме победи. И то с такава лекота. Не мога да повярвам, че му позволих да ми чете морал. И то толкова самоуверено. Само да се оправя веднъж... Ще тренирам до пълно изтощение - ще чупя камъни с юмруци, ще огъвам железни лостове и ще изкачвам планини на бегом. И само да срещна пак тоя чичко... ще го помоля да му стана ученик.

След седмица вече бях на крака. Излязох да се поразходя. Докато завивах на ъгъла, един хлапак се блъсна в мен, едва не ме прегази. Момчето ме позна - бях го поотупал преди време за някаква глупост. Изправи се бързо и хукна да бяга. Не успя да направи и крачка - стиснах го в желязна хватка.

-Ела! - казах му. - Ще те науча да се защитаваш.