Завръщането...

Полетът към България беше също толкова ужасен, колкото и чувството в мен, че върша нещо нередно. Сега, на половината път към дома, идеята да оставя всичко зад гърба си и да продължа по старому, ми се виждаше не чак толкова привлекателна, колкото онази сутрин, когато взех това решение. Оставих Нина сама в Америка, разстроена, с подути от плач очи и с много объркани мисли. Знаех, че ме обича и че надали ще има смелостта да открие друга жена, друг човек, с когото да сподели съществото си така, както го направи с мен. Но знаех също така, че тя иска деца, а аз не бях способна да й ги дам. И в двата смисъла на думата. Седях на комфортна седалка в бизнес класа, блеех разсеяно в облаците и мислите ми прескачаха от едната крайност в другата, също както светлината от зараждащото се слънце играеше с плътната пухкава маса. Мислех си колко забавен и колко трагичен може да бъде живота едновременно. Почти сигурна бях, че, поне за себе си, бях открила смисъла в израза "Живот...какво да правиш". Сега, когато чуех някой да го произнася си казвах наум "Трагикомедия, Нармада, не мислиш ли?", и се взирах в чертите на човека, за да открия какво е предизвикало това възклицания на устните му. Точно както привлекателният млад господин на отсрещната страна на пътеката. Забеляза ме още когато чекирахме багажа си. Видях очите му да шарят по тялото ми, по краката и гърдите ми. Огледа ме добре. Личеше му, че харесва това, което вижда. А аз виждах, че му личи. Черните очила умело прикриваха погледа ми и въпреки, че бях обърнала глава настрани, периферното ми зрение не пропускаше нищо. Черният костюм беше дело на добър шивач, скроен по мярка, пасващ идеално. Обувките му бяха лъснати до блясък, куфарчето беше с тройна защита и от мека естествена кожа. Черната му коса, пригладена небрежно назад, улавяше светлината на луминисцентните лампи и блясъка й заслепяваше минаващите жени. Беше леко мургав, но тенът не беше искуствен, беше в кръвта му. Очите му, също толкова черни, колкото косата подсилваха екзотичното му излъчване. Очи, които нагло оглеждаха "жертвата" си и я сломяваха още преди да се приближи. Видях опитите му да направи същото и с мен. Единствената разлика беше, че аз не бях жертва. Ръкавът към самолета беше тесен и задушен, но добре осветен. Хората влизаха от сумрачната чакалня и присвиваха очи към силната светлина. Предвидливо не свалих очилата си и закрачих бавно напред с малка ръчна чанта в ръка, побрала малкото ценни вещи, които носеха успокоение на обърканата ми душа. Усещах аромата на контето зад себе си. Прекалено сладникъв, прекалено натрапчив. "Метросексуален тип" - помеслих си и поставих ръка пред лицето си, за да убия силата на парфюма, който се носеше около него като мъгла. Стюардесата ни посрещна както винаги с усмивка, в която можеше да се прочете единствено навик и никаква искреност. Насочи ме към мястото ми, настани ме и ми предложи шампански. Замених го с хубав скоч и минерална вода и зачаках търпеливо полета. Това не се отнасяше за господина в черно. Още от момента, в който седна отсреща започна да прави отчаяни опити да привлече вниманието ми. Всичките неуспешни. Отказа се, когато пилотът помоли да сложим коланите си и двигателите забумчаха силно докато набирахме скорост, за да се откъснем от земята. Приятното време на мълчание, когато всички наоколо или спят или четат, но със сигурност мълчат и всеки има малко свободно пространство да остане с мислите си. Наслаждавах се на този момент и връщах мисълта си назад, задържах я тук в настоящето и я пращах напред, за да открия най-накрая, че няма смисъл от това въображаемо пътуване, защото все пак пътувах в действителност и пътят ми щеше да доведе до това така чакано и страховито бъдеще. Точно в този лережен миг чух прословутото възклицание, което ме накара да се усмихна - "Живот...какво да правиш". Останах изненадана от чистия български, на който младият, наперен господин изрече тези думи. Не ме изненада обаче интонацията, нито силата, с която ги каза. Типичният Бай Ганьов маниер - всеки да ме види, всеки да ме чуе. Заслушах се в разговора. Контето се оказа българин, живеещ в София, занимаващ се с политика и явно собственик на фирма за чистота. "Колко тривиално" - помислих си и продължих да слушам. Въпреки завоалираните изрази беше достатъчно ясно, поне за мен, че играта не е чиста. Отвратих се. Бях се надявала, че за времето, което прекарах в чужбина, нещата са се променили поне малко, нищожно малко. Грешах. Изпих на един дъх остатъка от скоча, сложих слушалките на плеъра в ушите си и затворих очи. Връщах се там, откъдето бях тръгнала. И по всичко личеше, че щях да заваря това, което бях оставила. Останалите 6 часа прекарах в полусън, в който присъстваха миналото и непрогледното ми бъдеще. Виждах Филип, виждах семейството си, виждах Нина и две изгарящи очи. Картините се сменяха бързо, също и чувствата. Струваше ми се, че нищо не е истински и че всичко е истина. Изживявах кошмар, от който незнаех как да се измъкна. Уситех как в очите ми парят две топли сълзи. Виждах малкото русо момиченце, което видях онзи злощастен ден преди 4 години, когато се събудих в болницата на Сан Луис Обиспо. Потъвах в черна болка, когато гласа на пилота ме събуди. Пристигахме в София. Разтърсих глава и потърках скулите си, за да възвърна кръвообръщението и да се събудя. Огледах се. Хората изглеждаха объркани, уморени, но и щастливи, че пътуването им най-накрая приключва. Погледнах към господина отсреща и погледите ни се засякоха. Беше ме наблюдавал през цялото време. Беше видял кошмарите ми, сълзите, студената пот по челото ми. Беше прокарвал жадни очи по тялото ми и сега мислите му бяха изписани на това противно красиво лице. Извърнах глава и търпеливо изчаках да кацнем. Изнесох се от самолета колкото се може по-бълзо, колкото се може по-далеч от него. Внасяше в мен неприятно усещане, което не исках да изпитвам. Наредих се втора на опашката пред гишето за проверка. Възрастна дама в униформа ми се усмихна мило. Нещо, което очаквах най-малко тук, в България. Останах очарована и настроението ми се подобри. Изминах пътя до багажната лента с бодра крачка и смесени чувства. Бях в къщи, бях в родината си, бях в България. Незнаех какво ме очаква, но знаех, че няма да бъда сама. Тук бяха близките ми. Колкото и глупаво да звучеше - тук беше и Филип. Взех багажа си и се запътих към такситата на стоянката. Шофьорът излезе и прибра багажа ми. Отворих вратата и точно преди да седна вътре една ръка леко докосна рамото ми. Познах кой е още преди да съм го видяла. Аромата на сладникавият му парфюм вървеше на метри преди него. Обърнах се и го погледнах изпитателно в очите. Видях как се стъписа, как думите изчезнаха от главата му, как долната му устна потрепера и как наведе глава, за да събере смеост да изрече желаното. - Нармада, той те чака.... Каза го, погледна ме продължително, после се обърна и влезе в черен Авенсис, паркирал пред таксито ми. Не казах нищо, не попитах нищо. Знаех, че обещанието, което ми даде в Америка, в онзи клуб, в онзи кратък момент щеше да бъде изпълнено. Незнаех обаче, че е научил толкова много, нито че ще използва хора, които най-малко съм очаквала. Незнаех също и че отново ще разклати света ми. Дори от такава дистанция......