Narmada...

Усетих, когато си тръгна. Нямаше как да не усетя. Стана от леглото, изпъшка два пъти, нахлузи чехлите си и тръгна. Не се обади, не ме целуна, дори не ме погледна. А аз бях будна. Лежах с отворени очи и се надявах, че нещо в теб се е променило и ще направиш поне едно от нещата, които винаги съм искала. Не. Ти не си се променил. Тръгна към работата си. Мразя работата ти. Мразя я, защото те отнема от мен. Взима те изцяло и безапелационно. Отнема те от мен без да пита, без да се противопоставяш - ти просто се отдаваш. Мразя я. Познавам жените в офиса ти. Преди бях като тях. Свирепи кучки, готови да погазят принципите си, за да бъдат до теб. Да - бях такава. Бях кучка. Докато не срещнах теб - гадното копеле, което изтръгна сърцето ми, смачка го и изпържи в мазнината на пошлостта. Но това ни промени, нали? Омразата, материализма и егоизма ни се превърнаха в ключовете към затворените врати на истинската ни същност. Разбрах, че да те обичам е по-лесно, отколкото да те мразя. И аз те заобичах, също както и ти. Забравих обаче, че имаш пенис и понякога той взимаше връх над мозъка ти. Не беше трудно да кривнеш от пътя. Толкова нагли и лесни кучки ти се слагоха в офиса. А ТИ си шеф. Оставаш да работиш до късно. те не искат теб. Те искат парите ти, искат положението ти, искат лукса. Но не могат да го постигнат сами и искат ти да им го дадеш. Така е по-лесно. Понякога вечер нахлузвам анцунга и тичам по пустите улици до офиса ти. Спирам в сянката на някое дърво в градинката пред сградата и те наблюдавам. Виждам през тънките щори как чукаш секретарката си. Подпрял си я на бюрото като куче, което изпълнява всяка команда. Знам, че не искаш да виждаш лицето й. Знам, че ако го погледнеш ще видиш моето. Знам, че я чукаш защото си отчаян. Изплъзвам се между пръстите ти и това те побърква. Гледката ми харесва. Харесва ми да виждам как я превъзхождаш и как тя се подчинява напълно на волята ти. Как коленичи пред теб и прави всичко, което и наредиш. Огънчето от цигарата ми свети издайнически в тъмната сянка на дървото. Ти поглеждаш през прозореца и го виждаш. Знаеш, че съм там и те гледам. Прибрах се. Сипах си чаша скоч и легнах в леглото. Не светнах лампите. Тъмнината ми харесва. Ти дойде половин час след мен. Не каза нищо. Съблече се. После съблече мен. Гледаше ме така, сякаш никога преди не ме беше виждал. Докосваше ме така, сякаш никога преди не ме беше докосвал. Не направи нищо повече. Просто остана до мен, хванал ръката ми върху топлите си гърди. Усещах сърцето ти. Незнаех дали то бие от омраза или от любов. Исках да знам, но не казах нищо. Беше прекалено късно да задавам въпроси. Не си говорихме от много дълго и ти изливаше яда си върху подчинените си жени. Защо? - Ще се омъжиш ли за мен? Не знаех какво да ти кажа. Очаквах да чуя друго. Очаквах да чуя върви си. Ти чукаше секретарката си, прекарваше повече време на работа, отколкото с мен. Не говорехме с месеци. Сега искаше да се омъжа за теб. - Видях те. - Знам. Аз също те видях. - Ще ме чукаш ли както чука нея? - Ти не си кучка. - Ще се омъжа за теб. Повече не проговорихме. Телата ни говореха вместо нас. Той ме обичаше. Много повече отколкото преди. Незнаех обаче дали аз го обичам както тогава. Бях притръпнала от тишината и тъмнината, които царуваха в неговия свят. Не ми показваше другата си страна от две години насам. Сега правихме секс, какъвто не бяхме правили никога. И той ме гледаше в очите. Гледаше ме така, сякаш ме виждаше за първи път. - Защо не ми показа, че ме обичаш досега? - Защото се страхувах, че ще избягаш. Не казах нищо повече. На сутринта се качих в колата и заминах. На масата имаше лист хартия с написани с молив думи: "Сега ти ще ме чакаш!" ............................................................................................................ Сигурно нямаше да се чувствам по този начин, ако си бях забъркала коктейл с успокоителни и скоч. Много успокоителни и много скоч. Просто нямаше да чувствам. Нищо! Вместо това се събудих в сива болнична стая с адски болки в главата и наранен от активния въглен и промивките стомах. В устата си имах вкус на отрова, а зад очните ябълки сякаш нещо беше престанало да работи. Зоната на отговорността в мозъка ми беше заличена. - Добре ли сте? Гласът дойде сякаш от километри, а медицинската сестра се беше надвесила над мен. - Да. Добре съм. По измъчени думи не бях изричала никога. Не бях добре. По-зле от това не можеше да бъде. - Опитахме се да открием някакви координати на близките Ви, но не открихме нищо. Желаете ли да се обадим на някого? Че на кого можеха да се обадят. Бях изоставила мъжа, за когото исках да се омъжа. Родителите ми живееха на хиляди километри от мен, а единствената ми сестра беше щастлива със семейството си и нямах право да помрачавам щастието й с моето нещастие. - Не, благодаря, ще се оправя. Сестрата понечи да си ходи. - А къде съм? - В медицинския център на Мадона Роуд 283. Явно изражението ми беше красноречиво. - Сан Луис Обиспо, Калифорния. Едно хубаво курортно градче. Нищо ли не помните? - Помня, но не разбирам защо говорите на български щом сме в Щатите. - Логично е да съм българка, нали?- усмихна се сестрата. Това беше първата усмивка, която виждах от доста време насам. Отвърнах й със същото, макар да ми беше адски трудно. - Да, логично е. - Видях в портфейла Ви личната карта. Аз имам същата. Даже се оказва, че сме съседи в Пловдив. Извинявайте, ако е било прекалено, но ми стана адски приятно да видя сънародник на толкова километри от вкъщи. Не разбрах само защо името Ви е толкова странно. Нармада Йошир. Красиво, но странно. - Май наистина ви е било приятно да видите сънародник. - продължавах да се усмихвам въпреки усилията. - О, съжелявам. Май наистина говоря много, но тук рядко ми се отдава да говоря на български. Аз съм Нина. Приятно ми е. Сестрата подаде ръката си, но нямах сили да вдигна моята и тя ме потупа нежно по дланта. В жеста имаше нещо топло, нещо успокоително. От доста време никой не беше проявявал такава мигновенна близост с мен. Погледнах я в очите. Не бях забелязала, че момичето е младо и с необикновенни зелени очи. Не беше красива. Беше чаровна с луничките по носа и страните си и с трапчинката на брадичката. - Да, луничките и зелените очи, нали? Много американци се учудват на комбинацията и, в интерес на истината, ми е писнало от преследвачи. Не ме оставят на мира. Разбираемо е при грознитге им жени. Сигурно и ти имаш този проблем. Тук рядко могат да се срещнат жени с твоите черти. Сигурно не си чистокръвна. - засмя се и смехът и прокънтя в сивотата на стаята. Изведнъж откъм прозореца се появиха слънчеви лъчи, които оцветяваха интериора с всеки изминат милиметър. - Майка ми е индийка. - Оооо, колко необичайно. А баща ти е българин, предполагам? - Не. Баща ми е беларусец. - Е как. Нали си българка. - Майка ми е осиновена. Баба ми и дядо ми са кореняци пловдивчани. Работили са като лекари доброволци в Етиопия. Там е имало едно индийско семейство болно от туберкулоза. Били са прекалено зле, за да бъдат излекувани. Оцеляло е само бебето. - Майка ти? - Да. - Интересна история. Звучи малко като сапунен сериал. - Затова не я разказвам. - А би трябвало. Не се срещат често хора с житейска история като твоята. Някъде от другата страна на врата се чу ядосан глас. Викаше Нина. - О, въздесъщата старша ме вика да си погукаме. Иронията в гласа й ме накара да се усмихна отново. - Смяната ми свършва след 6 часа. Ако не мога дотогава, то след работа ще мина да те видя и да ми разкажеш още от сапунката. Почивай си, Нармада. Намигна ми и искряща усмивка озари луничевото и лице. Цялата стая грейна. - Ще си почивам. Благодаря за грижите. Нина вече беше излязла. Отново останах сама и цветната допреди малко стая посивя. Тишината привика налудничеви мисли в главата ми. Спомних си как се стигна дотук. До тази болница. До опита ми за самоубийство. Изоставих Филип в онази вечер, когато той поиска ръката ми. За пореден път го бях видяла да чука секретарката си, а после се върна и чука мен. Знаех, че ме обича, но незнаех защо ми изневерява. Цели 6 години бяхме заедно, деляхме всичко. Направих немалко жертви. Преместих бизнеса си от офиса в къщи, само за да бъда с него по-дълго. Аз можех да си го позволя. Може би това беше едно от нещата, които го влудяваха. Факта, че аз, една жена - неговата жена, печелеше тройно повече пари от него, благодарение на придобити с упорит труд знания и бизнес основи. Съревноваваше се с мен, което неведнъж водеше до скандали и краткотрайни раздели. Аз не исках такъв живот. Не исках да се съревновавам с човека, на който исках да родя деца. Отказах се от бизнеса си. Продадох го на една чуждестранна корпорация, която отдавна чакаше удобен случай да го купи. И те и аз знаехме, че в програмата ми имаше много хляб. Учуди ги отказа ми да продължа да се занимавам с това. Нямаше смисъл да им откривам доводите си. Останах главен надзорник над програмиститие, които доразвиха идеята ми. Но това беше само за половин година. Програмата беше почти завършена, когато ч купиха и скоро моята работа по нея приключи. Останах си в къщи. Богата, но безработна. Загубих една от малкото страсти, които ме караха да се чувствам жива. Загубих една, но спечелих друга. Или поне си мислих, че съм спечелила. Филип не печелеше колкото мен. Дори сега, когато нямах работа, пак имах повече средтва от него. В стремежа си да бъде доминантата в съжителството ни, той започна да ме мачка психически. Подчиняваше ме на волята си. Бях достатъчно умна да правя това, което иска, придавайки си вид, че не разбирам опита му да бъде отгоре. За мен беше игра, за него въпрос на чест и гордост. Доброволно преминох в позицията на един вид жертва, приех напълно ролята да бъда слабия пол. Дадох си вид, че от скука съм започнала да играя на фондовата борса. Седмици, месеци наред седях пре монитора и денем и нощем, следях многобройни графики и показатели, четях публикации в Уолстрийт Джърнъл и Ню Йорк Таймс. Рових се из сайтовете на водещите банки и говорих с въображаеми брокери по телефона и естествено чрез скайп. Театърът беше доста добър. Брокерът в Щатите всъщност беше мой много добър приятел, наясно с цялата ми идея да изимитирам загубата на всичките си парични авоари. Графиките и списанията бяха истински, но участието ми на борсата не. Използвах демо платформа, за да илюстрирам спада на акциите и стремителната си загуба. Бях съкрушена. Всичките ми спестявания, всичко, което имах беше загубено. В действителност бях прехвърлила средствата си в една Кипърска банка по съвет на мнимия си брокер. Но Филип незнаеше това. Надявах се сега, след като вече съм бедна, той да забрави гордостта си и да ме обича. Не исках друго. Исках просто спокойствие и щастливо семейство. Но не се получи така..... ............................................................................................................ - Е, Нармада, как си? Гласът отново ми се струваше на километри далеч. С мъка отворих едното си око, после другото. В началото луничевото лице на сладката Нина беше повече от размазано, но след няколко минути излезе на фокус. - Държа се. Усмихнах се опитвайки се да прикрия колко много ме болят главата и стомаха. - Сигурно те болят главата и стомаха? Дойдох да те видя за малко. - Точно това ми мина през главата. Как отгатваше всяка моя мисъл? - Разбираемо при количеството алкохол и приспивателни, които си приела. Мога ли да ти говоря на "ти"? - Разбира се. - Хубаво, защото ми се струва някак си странно да ти говоря на Вие при положение, че сме единствените българки в тази болница. И говорим един език. Как ми липсва Пловдив. Нина въздъхна и във въздишката и ясно се открояваше носталгията по китния град. - И на мен ми липсва. Спомних си за Филип. В началото когато се запознахме обичахме да се разхождаме надвечер в стария град. Въряхме по калдаръмените улички хванати за ръка, говорихме си тихо и се усмихвахме. Наслаждавахме се на времето, прекарано заедно. Когато се стъмнеше сядахме на кафето до Античния и пиехме бира, любувайки се на пленителната гледка, която се разкриваше от тепето. Нещо в гърдите ме стегна. Твърда буца застана на гърлото ми. Усетих две горещи сълзи да се спускат бавно по страните ми и колкото повече напираха да паднат на меката възглавница, толкова повече се засилваше болката от изгубената любов. Повикаха Нина по интеркома и тя изхвърча на секундата без да забележи сълзите ми. И добре че не ги забеляза. Нямаше да имам сили да й обясня защо плача. Надали щеше да разбере защо съм напуснала Филип. След като исценирах банкрута си той се поуспокои. Започна да прекарва повече време с мен и да ме обгражда с внимание. От това имах нужда през тези няколко години докато работех и печелих пари. Времето минаваше и отношенията ни започнаха да преминават на по-високо ниво. Надявах се, че скоро ще поиска ръката ми и ще създадем така желаното семейство. Но надеждите ми се оказаха илюзорни. Забелязах промяната веднага. Оправданието за четиричасовото закъснение беше нов проект, който е започнал същия ден и е нямал време да ме предупреди. Това не беше в негов стил. Предупреждаваше ме за всичко. Дори когато имаше разстройство. Колкото и да не исках да повярвам на инстинктите си за изневяра, нямаше как да не ги взема под внимание. Проект наистина имаше, но в него участваше и външен архитект, поставен от възложителя. Жена. Много красива и опасна жена. Виждах в котешките й очи онзи ловен инстинкт, който омагьосваше мъжете и ги подчиняваше. Излъчваше секс. В огромни количества. Нормално беше Филип да бъде привлечен от нея. Дори аз бях привлечена от сексуалния й заряд. Учуди ме обаче неговата липса на съпротива. Той се отдаде на момента, а не беше в негов стил. Филип обичаше да се бори за завоеванията си - беше борец. Но тази жена го омагьоса и той започна да я чука настървено като вълк, който тича след плячката си. Закъсняваше вечер, скалъпваше недомислени лъжи, оставяше неприкрити следи. Не ме чукаше толкова често, нито толкова добре. Той знаеше, че зная. Знаеше го много добре. Винаги се беше учудвал на безпогрешната ми интуиция и не виждаше смисъл да прикрива следите си. - Искам да я доведеш в леглото ми, Филип. Искам да видя колко е добра. Той просто ме погледна и вечерта я доведе. Ситуацията изглеждаше сюрреалистична, като картина висяща във въздуха. Пихме вино, хапнахме пиле Рочестър и правихме див секс. Неверочтен секс. Той задоволяваше всичките ни прищявки, ние задоволявахме неговите. Тогава беше първият път когато усетих, че има нещо ново в мен. Бях привлечена от тази жена. Сексуално! Когато Филип заспа я заведох в стаята на втория етаж. Сексът с нея беше различен, пълен. Тя знаеше какво харесвам, къде да ме докосва и къде да ме целува. Наслаждавах се на уменията й да доставя удоволствие и се възползвах от случая. Той не се повтори. На сутринта казах на Филип да престане да спи с нея или с бизнеса му ще бъде свършено. Той знаеше, че не се шегувам. Въпреки че илюзорно бях загубила всичките си пари, връзките ми останаха живи. А той се страхуваше именно от това. Тези връзки бяха в състояние да го направят безработен завинаги. От тогава минаха три години. Това беше първата, но не последната изневяра. Тя беше само началото, което в последствие доведе до моето бягство. Учудвах се на наглостта му, учудвах се и на странният му подбор. Първата несъмнено беше най-добра от всчки. Беше жена от класа. Всички останали бяха далеч под нейното ниво, но ставаха за чукане. Ставаха за Филип. Търпях изневерите. Не беше трудно. Той не ме задоволяваше достатъчно и намерих алтернативен начин да получавам това, от което имам нужда. Намерих си момче. Красиво момче с атлетично тяло и задоволителен пенис. Беше опитен и знаеше номера, които ми харесваха. Изневерите ни се превърнаха в паралени животи. Но аз не издържах дълго така. В мен се появи болка, породена от съзнанието, че губя възможността за семейството което винаги съм искала да имам. Затова престанах. Но той не... ............................................................................................................ Бях заспала. В съня си виждах картини, наподобяващи алтернативната реалност, която никога няма да имам. Виждах Филип, чаровен и любящ да се усмихва докато прекосяваше двора с малката ни дъщеричка на ръце. Малката ни дъщеричка... Усетих сълзи да парят на очите ми. Толкова горещи, толкова болезнени. Дъщеря ми, Филип, това беше просто сън. Той намираше нови сексуални играчки, които се стараеше да прикрие безуспешно от мен, а в същото време усещах, че дава всичко от себе си в леглото. Леглото беше барометъра на нашата връзка. Ако нещо куцаше в секса, значи куцаше и в отношенията ни. Тогава считах това за нормално. Но не осъзнавах, че секса не е основата, върху която се гради семейство. Чукахме се жестоко, понякога грубо. Това ми харесваше. Бяха едни от малкото моменти, в които не трябваше да приемам ролята на слабия пол и можех да пусна на воля бойната си натура. Карах го да се моли за докоснаване, виждах как лежеше вързан на леглото с покрити очи и как еректиралият му пенис беше толкова силно кръвоснабден, че изпитваше по-скоро болка, отколкото удоволствие. А аз стоях настрана и се любувах на гледката. Казвах си, че щом той можеше да ме кара да страдам, аз можех да му причиня същото. След като се насищах да го наранявам, поемах пениса му дълбоко в себе си и той свършваше в мощни оргазми, изпускайки течността на живота в утробата ми. Седмици след една такава вечер установих, че с тялото ми се случва нещо необикновенно. Въпреки подозренията исках да бъда напълно сигурна и теста за бременност го потвърди. Почувствах се едновременно щастлива и разочарована, обнадеждена и в безисходица. Имах всички условия да родя детето, но нямах баща, който да го отгледа. Направих аборт. Беше прекалено рано да се установи пола на детето. В сънищата си обаче виждах красиво момиченце с къдрава руса коса и зелените очи на Филип. Също като в този сън. Разликата беше, че тогава той беше наблизо, а сега е на хиляди километри оттук. Нещо изскърца пронизително. Беше вратата. Усетих присъствието на Нина още преди да отворя очите си. - Не ви ли е забранено на сестрите да използвате парфюми на работа? - Оооооо. Виждам, че си възвърнала духа си. Вече започваш да остроумничиш. На мен не ми забраняват, защото иначе ще стане лошо. Пък и това е един от любимите ми. Давидов. - Напомня ми за море и топъл пясък. Любимият ми парфюм. Усмихнах се при спомена за невероятната почивка, която сестра ми организира послучай осемнадесетгодишнината ми. Въпреки че беше сякаш преди цяла вечност, лудориите, които си позволихме тогава останаха в паметта ми като единственото нещо в състояние да изчисти облаците над главата ми. И Давидов, примесен със соления аромат на морето иприятната хладина след освежаващ душ. Нина се появи като ангел хранител и донесе със себе си този освобождаващ аромат. Макар и краткотрайно, щастието заля цялото ми тяло от главата до пръстите на краката. Гмурнах се в спомените и заплувах към светлината на хоризонта. Сега Филип го нямаше. Нямаше я и неродената ми дъщеря.... Остана само Давидов.... ............................................................................................................ - Мислиш ли, че бягството ти от Филип има ефекта, който искаше да постигнеш? Вече бяха минали около два месеца откакто излязох от болницата и за това време с Нина успяхме да създадем едно искрено приятелство, в което имаше по малко от всичко - ревност, страст, хумор, лъжа, секс, тайни и споделянето им, хаос и красота. Двете бяхме напълно различни. Тя жизнерадостна и пълна с енергия, аз меланхолична и затворена в рамките на собствения си свят. Съжителството ни обаче процъфтяваше именно поради тези различия. - Незнам, Нина. Има много въпросителни, на които не мога да си отговоря. - Като например? - Като например защо сега половинката в живота ми е жена, при положение, че съм хетеросексуална. - Моите наклонности са същите. Смехът и се разнесе из стаята като весели камбанки. Все още бяхме изморени след секса и както винаги тя беше положила главата си върху корема ми, а с ръката си галеше гърдите ми. Имаше навика да задава много въпроси след оргазъм и това беше сигурният знак, че е получила дозата си удоволствие. Лошото беше, че аз не обичах да й отговарям. Не обичах да говоря въобще. Исках просто малко тишина и спокойствие, малко време, в което да остана с мислите си. - Толкова много въпроси ли задаваш на мъжете с които спиш след секс? - Ами.... В очите й заигра пламък. - Може би затова досега не си имала постоянна връзка, диване... Погалих я по косата и посегнах към цигарите. - Трябва да ги откажеш, Нармада. Когато забременееш ще ти е много по-трудно. - Ако забременя. Нина ме погледна въпросително - Разбира се, че ще забременееш. Ти си създание, което трябва да остави гените си на този свят. Малко са жените с твоите черти. - За това са нужни двама, Нина. А на света има само един мъж, на който бих родила дете. - Преувеличаваш.... В гласа й се четеше иронична насмешка. - Обичала ли си някога? - Може би, но не съм сигурна. - Значи не си. - Добре не съм. - Да обичаш означава да забравиш, че съществуваш. Очите ти виждат само един човек. Мозъка ти функционира само в една посока. Инстинктът ти за самосъхранение е изключен напълно и ти си готов да направиш и невъзможното да задоволиш егоистичната нужда на сърцето да чувства близостта на обекта, който го е обсебил. Любовта е силно оръжие, насочено против теб. - Досега никога не са ми я представяли в тази светлина. А аз си мислех, че любовта е нещо чисто и красиво и носи наслада и на двамата. - Лъжеш се. Любовта е егоистично и разрушително чувство. - Значи тогава аз съм егоист и разрушител. Погледът й беше еднозначен. Изправих се рязко и с движението си едва не я бутнах от леглото. Застанах пред нея с ръце на кръста и със заплашителното изражение на уплаше до смърт човек. - Нина, не си и помисляй, че можеш да си позволиш да изпитваш нещо подобно. Не и към мен. - Защо...? Изведнъж очите и се напълниха със сълзи. Не предполагах, че за 2 месеца в човек могат да се породят такива чувства. - Защото ще те унищожа....Както направих с Филип.