Онзи, другият, Коук в първия ден на новото лято

Тази седмица се чувствах доста уморен. Реших и аз като нормалните хора да работя всеки (работен) ден. И ми дойде малко нанагорно. Липсва просто навикът, не че се оплаквам. Но може би сенната хрема и десетте кила в плюс от зимата си казват думата.

Това е една обикновена история, която, странно, не започва с “Веднъж, когато се бяхме напили”....

Ето и самата история:

23.05.2007 г. (събота)

Днес ще ходя на сватба. Не да се веселя, а да се видя с ди-джея, да го агитирам да свири на нашата. По някаква случайност,сватбата щеше да се състои на същото онова място, където (ако няма минаващи котки) ще празнуваме и ние с Яна след малко повече от два месеца.

Най-сетне успях да се понаспя. Спрях си звукана телефона и никой не успя да ме разбуди преди обед. Даже се и поуспах. Имах час и нещо да се поосвестя и трябваше да тръгвам. Обади ми се Краси да сме севидели и .... видяхме се.

Реших днес да не пия бира. Поръчах си хубава мастичка на кристалчета, която, както е известно, е един от най-добрите приятели по жегите. Та пийнах две и Краси ме закара до хотела.

Малко бяхме подранили и седнахме на по кафенце в едно кафенце (май магазинче с масички беше). Продавачът беше странен образ?!

Там се видях с момчето – много готин тип, и се уговорихме. Видях началото на сватбата, прикрит под стълбището, и ми стана някак мило. Хем не познавах младоженците, нито гостите. Но все пак ми стана топло на душата. Толкова топло не ми беше ставало откакто се научих как да използвам функциите на Open GL :))

Сватбата започна и агентката (ни) дойде дапушим по цигарка. Благодарих й (вече) лично за готините покани и за точната й дума и се заприказвахме за фото и видео. Май ще стане и тая работа през седмицата.

***

Върнахме се в квартала и Краси си замина по задачи. Аз обаче нямаше какво да правя, та реших да се обадя на Негъра и дапийнем по нещо. Той естествено, щом не се е обадил, значи не му требвам, убедих се за пореден път. Но като по поръчка се обадиха двойка приятели, които щенарека Мо и Били.

Взеха ме с колата и седнахме пак в заведението, дето бяхме с Краси. Аз реших да продължа с разучаването на метеорологичната обстановка и взех нов купестодъждовен облак, а Били отиде да си остави колата и се върна с желание за навлизане в дебрите на НИМХ.

И така, неусетно, няколко облака се изваляха встомахчето ми. И настъпи затъмнението. Като че ли всички облаци се събраха в ведин – огромен, черен и страшен, който закри слънцето на съзнанието...

Винаги си тръгвам на най-интересното. Добре,че понякога се оказва, че си се напил с верни другари, които те доставят на майка ти цял и невредим. Е, невредим, доколкото си позволил. Асфалтовото скалнокатерене си е оставило белезите, но юнак без рана не може, нали! И после ти разказват филма, който си изпуснал :)))

***

Усещам как си заминава. Онзи, другият, Коук,май е за последното си лято тук. Ще си тръгне завинаги и ще се връща само понякога,да пийнем по едно-пет за доброто старо време. Идва друг. Човек, когото не познавам(е). Човек отговорен и работлив. Ходещ на работа и грижещ се засемейството си.

Дали ще дойде – несъмнено. Това е естествен процес на развитието на индивида. И за едни на 18, за други на 28, изпращаш стария боен другар, с когото сте претърпели хиляди наранявания заедно и посрещаш новия наивник.

Не знам какво се разбира под “средна възраст”, но може би точно това е този наивник. Коукът на средната възраст, който си езакупил еднопосочен билет за насам и май ще остане за по-дълго. Да се запознаем...