Защото е изкуство да говорим под дъжда с водата

     Днес у мен се събуди  особено чувство,малко позабравено.Не знам дали мога да го опиша правилно,да разкажа с думи за тъгата.Навън беше облачно,влажно, разхождах се сама край опадалите листа,усещах студа,вслушвах се в тишината,миришеше ми на зима.Искаше ми се да се прибера вкъщи,да заключа вратата на стаята си,да изчакам тъмнината да нахлуе, да гушна плюшеното си делфинче и да заплача...После, да затворя очи и да избягам,да се върна назад-в горичката,в която ни водеше дядо ми-мен и братовчедите ми,сред смеха на игрите,в прегръдките на мама,в годините,които отдавна отлетяха.А отвън да вали,да вали,защото,както казва Петя Дубарова е изкуство да можеш да говориш с водата под дъжда.И някъде в далечината да звучи песента на Васил Найденов "Там"."Там преди сто лета..."Липсва ми моето там,но това е усмихната тъга,спомен за времето,в което яхнала звездите,гонех мечтите.Спомнете си за вашето "там",разкажете за него,ако не друг,дъждът ще ви разбере:)