Розова,разказче за една невъзможна мечта

            На моя фантазно-реален   принц,с пожелание някой ден да успее да се разпознае!Аз вече те познах!      




 В малко првинцялно градче растяла нашата главна героиня-Розова.С красотата и аромата  си тя впечатлявала всички и това й харесвало.Рози(както нагалено я наричали)била суетна млада вишна,засадена преди около 5 години в градинка близо до жилищен блок.Там тя соделяла времето и с още десетина свои посестрими.На отсрещния тротоар за съседи имала няколко възрастни дървета.
  Името й не било случайно,то показвало баграта,която придобивали цветчетата й през пролетта.Това обаче не бил единственият белег,който я оразличавал от останалите.Животът на вишните трудно би могъл да се определи като вълнуващ.Той бил съзерцание на случващото се и безмълвно изпълнение на определените за сезона задължения.Тревогите и радостите им били свързани с появата и отстраняването на листните въшки,с киселата физиономия по лицата на децата,предизвкана от вкуса на плодовете им или със спонтанната усмивка на някой минувач при вида им.За повечето това било напълно приемливо и ако все пак се осмелявали да имат желания,то те се свеждали до това да бъдат ухажвани от от достолепния дъб от другата страна на улицата,който при вятър разтърсвал по-силно клони,за да ги впечатли;да узреят добре през лятото и да срещнат смъртта остарели.
     Други били стремежите на Розова.Сроред приятелките й,короната й била пълна с листни въшки, а тя(така била чувала от хората)ги нричала мечти.
     Вечер,когато слънцето бавно започвало да се скрива зад отсрещните блокове и другарките й се отдавали на шумно обсъждане на клюките от отминалия ден,тя притваряла клепачите на листенцата си и си представяла,че е някъде далеч,далеч оттук и че може толкова много неща.Виждала огромни пеещи вълни,всъщност тя не знаела как изглежда морето,нито гобила чувала.Човеците обаче били споменаваи това-онова,останалото било в нея.Вълните изглеждали като пухкави сини облаци,върху които спокойно можело да се излегне и щом го напрвела,те заочвали да чуроликат и мокрели тялото й,както мъркуча,с който я пливали бабите от блока.В този розов свят тя пееа,танцувала,имала ръце и с тяхна помощ можела да държи какото пожелае и да го има,докато сама реши.
  А какво,какво най-силно копнеела да притежава вишната?Както всяко малко момиче,преди да порасте и да научи уроците,преподавани му от възрастните и преди да уподоби живота си н повечето дървета,така и Рози чакала своя принц.И той не бил дъб,явор или кестен, за чиито разтанцували се листа да следи.Не,нашата госпожица вярвала,че  някой ден тя ще се влюби в млад,строен,синеок младеж с залутан поглед,четящ стихове.Той щял да се спре пленен от хубостта й,а по-късно щял да опознае и душата й.Накрая съвсем щял да изгуби ума си.
    Любовта,колко красива изглеждала тя за Розова. Разменени погледи,пръст,по която да оставят следи т стъпалата си,целувка,вплетени пръсти и прегръдка.Прегръдка,от която тя не би го пуснала никога.Реалността обаче била друга.Как едно обикновено овощно дръвче можело да ходи,прегръща и целува?Имало ли то право да обича?А кого го вълнувало това?Не и нея,освен в мигове,когато си припоняла(или по скоро,когато тези наоколо и припомняли)за всичките липси.Тогава за съвсем кратко тя спирала да вярва и  свеждала ниско глава с надежда да завали и така да изплаче цялата натрупала се болка,защото нямала свои собствени сълзи.тези моменти обаче отминавали бързо.Та нали най-яркият белг на мечтателя е непреклонното му упование  мечтаното.И колкото по-невъзможно изглежда то,толкова по-упорито той го защитава и пази!
      Така отминавало времето,докато в дна слънчева сутрин той се появил!Е,как го познала ли ме питате?Моля ви,ама и вие!Просто и подсказала вътрешността на стеблото й,там,където вярвала,че се намира сърцето й.Първоначало имала леки колебания,заради несъществени различия във външния вид,но Рози виждала зад това,виждала невидимото за хорските очи.Усещала,че си приличат по онова,което ние наричаме душа!
    Той седял на пейката до блока,разтворил книга,явно чакал някого.Книгата била поетична,това вшната също знаела,но за всеки случай го проверила,когато той се изправил и се приближил до нея,за да й се полюбува.Всичко било от ясно-по-ясно!
    -Сега вече-милела си Рози-ще е по-лесно!Оставало само да го омае.След тази първа среща последвали дългите и мъчителни часове на нетърпеливо очакване да се появи отново.Те не продължили толкова много,оказало се,че въпросният господин обитавал блока на Розова и то не от скоро.Странно било как не го е забелязала по-рано.Може би така било писано,често най-желаните и бленувани неща са точно под носа ни,а ние не ги забелязваме.
     Принцът на дървото-дама,за нейно щастие,влизал и излизал по няколко пъти на ден.Планът й заработил!Мадият мъж все повече я харесвал.Той бил,както овошката го определяла(използвайки думите на Вазов,дочути         отнякъде),мечтател,идеалист и ветреник.Като такъв,забелязвал малките красиви неща в ежедневието си-врабчетата,белотата на снега през зимата,падащите кестени през есента,прекраните изгреви и залези през лятото и,разбира се,събуждащата се природа през пролетта!Част от този пейзаж на очарованието била и нежната вишна с розови цветчета пред дома му.Постепенно той се привързал към нея,както към ценна вещ.Щом я зърнел,  още от далеч,чувствал,че вече си е у дома.И не само това,ако му станело тъжно,той се застовал пред нея  за цели 2-3 минути,които за нашето влюбено девойче се равнявали на дни,и съзерцавайки я,изпитвал успокоение.Понякога дори си откъсвал клонче,помирисвал го,после го слагал в джоба си за късмет и тръгвал за работа.Розова,несъмнено,изпитвала болка от това,но за нея нямало значение.Най-важното било да го види щастлив и ако за това трябвало да заплати с част от себе си,тя била готова.Та али вече му била подарила сърцето си,а и вярвала,че той също е на път да го стори.
        До тук добре!Както не рядко обаче става,така и в този слуай истината и фантазията някъде по пътеката се разминали.Подробнстите са излишни.Тебиха могли а се ообщят като мъка,мъка и пак мъка!И една огромна тъмнина-черната пръст,към която Рози все гледала.Там,където била погребала глупавата си и нелепа мечта да се влюби и да се влюбят в нея!"Край!"-тази толкова страшна дума кънтяла като ехо в короната на дървото.Като на филмова лента(казано по човешки)пред клетото същество се изредили куп случки,всяка от които я обезсилвала все повече.Нейното прекрано мило момче летяло на крилете на любовта,но негова спътница била друга-момиче с златноруси коси и сини, като океанското дъно, очи.За нея той мислел,неините устни докосвал със своите,около нейната снага обвивал ръцете си,за нея късал цветчета.
     Без да знае как се назовават,Рози изпитвала, към момичето,силен гняв-как само искала да я перне с клоните си през лицето;завист,защото тя,която имала ръце,с които можела да докосва и гали и да задържа любимите неща,тя имала и него;и ревност!
   Да,той казвал,че девойката е най-доброто същество,което познава и,вероятно,в неговия свят било така,но за Розова-тя била съперница!А пък нямала оръжията,с които да я победи.Възлюбената му била дотойна за него,след дълга борба със амата себе си,нашата героиня си го призала.Но какво от това?!"Ох,дано скоро се разделят!!!Тя,май истински го обича,но нима с мен не беше така?!Защо не съм като нея?Тогава той щеше да е с мен!"Все за това си мислела,когато ги виждла заедно.Почти месец, Рози била готова да убие,дори,натрапницата!
    А после?!После,станало неизбежното!Чула врявта,виковете,видяла навалицата.Той се оженил!И онази "Ужасница",както Розова я била кръстила,слязла по стълбите под ръка с него,вдълга бяла рокля.И било като в приказка,като в приказката на вишната.
     На пътя била спряна кола,щели да заминат да живеят в друг град.Младоженецът се сбогувал с всички свои близки и съвсем накрая погледнал към нашата приятелка.Разтворил широко ръце и леко прегърнал клоните,които му отговорили,доколкото могли.
         Това бил най-щастливият ден за Розова!Денят,в който тя простила на девойчето,отнело й принца,защото знаела,че частица от него винаги ще бъде с нея и ,че част от нея ще бъде с него,дорида загуби окъснатото клонче!Той й прошепнал,че ще му липсва и тя разбрала,че я е обикнал!Тогава разтърсила силно корната си и посипала главите на двамата венчани с прелестни розови листчета.Това била благословията на вишната!Те се качили в колата и отпътували,а тя била радстна,защото макар и за кратко се доближила до своята мечта.
    Сега можела спокойно да чака старините си.В прегръдката на клоните й било едно сърце,сърце,което нямало никога да освободи!И щом си спомнел за дома,той щял да си спомня и за розовата вишна...