СТЕРИЛИЗИРАНО ЩАСТИЕ

27 ноември 2006, 20:05 Публикувано в BgLOG | 0 коментара , 464 прочита


Тя дойде в съзнание. Упойката преливаше от всяка клетка на изнемощялото й тяло,но тя не подозираше. Чувството, което изпитваше в този първи момент след продължителния сън беше единствено опияняващото спокойствие. Усещаше тишината... дори в мислите си. Заслуша се в непотрепващия въздух. Жива ли беше? Не знаеше,но в момента това нямаше особено значение, защото изпитваше удоволствие от неопределеността на състоянието си. Присви жадните си за светлина очи,които инстинктивно търсеха източника на светлина в стаята. Прозорецът... Разбира се. Усмихна се на слънчевия лъч, който бе успял да надникне в стаята й въпреки плътните завеси. Той подскачаше в стаята й, пулсираше и носеше живот в тъмната болнична стая,където вероятно е бил свидетел на не една нещастна съдба и е разсейвал натежалия от изсъхващите сълзи въздух на не един скърбящ. На нея обаче се усмихваше и подскачаше ту върху неподвижно изпънатата й завивка,ту върху стената играейки си със сенките на бунтуващите се есенни дървета. Те се опитваха да я уплашат с клоните си, правейки се на дяволски създания скрити в ъглите на скромно мебелираната стая. Игривият лъч ги гонеше от завивката й и ги задушаваше в ъглите, сливаше ги със сенките в стаята. Присмиваше им се за това, че са така зависими от него... подчинени на всяко негово хрумване.
Тя определено очакваше да се случи нещо и макар да гледаше към прозореца привлечена от живата сила носена от светлината,тя знаеше че спасението й от тихата самота се криеше отвъд вратата на стаята. Не,не че й беше неприятно-блаженство се разливаше във вените й и всичко, което чувстваше беше новата бликаща сила и увереността,че ще се справи с всичко, което й предстоеше, само да излезе от това странно място.
Едва сега забеляза тъмното огледално стъкло на стената зад нея. Освен всички неприятности, които преживя сега трябваше да разбере с неудоволствие и,че я наблюдават. Всяка функция в тялото й бе прецизно измервана,всяка клетка строго контролирана. Понякога съжаляваше,че не разбира какво всъщност означава това, което показват индикаторите,как я преценяваха те... Интересуваше се от всичко свързано със здравето й, но все се получаваше така, че търсеше помощ едва когато болестта я приковеше към леглото. След това дълго се възстановяваше психически след почти истеричните напътствия на младия лекар. Упрекваше я-“интелигентна жена като вас трябва да бъде по-отговорна за здравето си,да поддържа високо ниво на здравна култура и да мисли за здравето си в дълготраен план!“Всички тези думи... Уморяваше се и се чувстваше безпомощна и виновна в тази своя „интелигентност“.Нямаше по-неприятно занимание от посещението при лекар. А тази миризма... никога не успя да привикне към потискащата миризма на евтини дезинфектанти. Тя й носеше само неприятни спомени,навяваше и неприятни усещания,защо да ги умножава с нови посещения при лекар? Белите престилки и всички тези чакащи реда си страдалци-реда за изповед и надежда-давещи се в бульона от дезинфектанти. Това беше друг свят-един стерилен свят.
Тя не се чувстваше особено удобно в стерилното си болнично облекло, наблюдавана от тези странни зомбирани от професията бели хора. Още по-неприятно й беше, че не можеше да ги види. Представяше си как я наблюдават зад дебелите стъкла на старомодните си очила,които никога не сваляха защото след това трудно биха ги намерили. Съсредоточено наблюдаваха ту нея,ту мониторите, ту купчината документация пред себе си. Представяше си голямата камара с нечетливо изписани диагнози и се чудеше какво още прави на този свят. Сега вече се притесни, искаше й се да се освободи от всички тръбички и игли, които влизаха... или излизаха от нея-вече не беше сигурна. Може би й ги бяха имплантирали, за да живее по-лесно, без да се налага да става от леглото или да излиза навън от стерилната стая. Обзе я паника..., а колко добре се чувстваше когато се събуди. Знаеше, че настроението след събуждане най-точно отговаря на действителното. След това всеки си слага маската,която е изработил за карнавала за възрастни,в който всеки сам е избрал да участва... Следователно проблема не беше в нея,а във всичко което я заобикаляше. Предпочиташе да усеща единствено транквилизатора,за да се наслади на приятното усещане,което й носеше палавия слънчев лъч, багрещ в топло оранжеви нюанси стерилната болнична стая. Тя се чувстваше изключително жива,а следователно съвсем не стерилна. Представи си, че е един огромен микроорганизъм, който бяха настанили сред цялата тази бяла стерилност и със сетни сили се мъчиха да спасят един изчезващ вид. А може би просто я обработваха в тази стерилна камера за да я направят безопасна и лесна за използване в техните лабораторни експерименти. Ако е микроорганизъм й се искаше поне да е силно заразна и смъртоносна, а и сигурно беше такава щом никой още не идваше да я посети. Никой не отваряше вратата, никой не докосваше инфектираната брава, за да вдиша от оранжевия въздух в стаята й. А тя дишаше с удоволствие,радваше се, че е жива и,ч е беше излязла от тъмните студени коридори на болното си съзнание. То я водеше ту към катранно черните Адски недра,ту към примамливата светлина която се прокрадваше изпод Райските порти. Тя обаче мразеше и двете места и се оставяше на колебливото си съзнание,дори се подиграваше на нерешителността му и се усмихваше на всяко негово „ново“ решение. Искаше си нейния малък свят, искаше да съблече стерилните си дрехи,да напусне стерилната сграда и да се изцапа в някое зелено езеро, да зарази смъртоносно с болестта си няколко добри създания и да живее свободна, без оковите, в които я бяха поставили „стерилните“ за нейно добро. Това бяха нейните тръбички, те й вливаха енергия и сила,те й даваха спокойствието. Тя знаеше, че не може без тях,не можеше без стерилната стая и в действителност не искаше да я напуска. Беше свикнала да я наблюдават. Усети отново прилива на успокоителното,нямаше я паниката, никого не чакаше... Чувстваше се спокойна в сигурността на стерилността и под контрола на тихо стъпващите, невидими,леко поскърцващи стъпки зад стъклото. И все пак беше самотна. Цялото това спокойствие й беше омръзнало-предпочиташе си стария живот изпълнен както със щастие така и с разочарование. Ето защо не харесваше Рая-там със сигурност щеше да й омръзне,какво щеше да прави по цял ден под ябълковите сенки, за какво ще мисли,от къде ще извира вдъхновението й. Може би от райската депресия, която е чест синдром сред ангелите, който ги принуждава да се събират на групички и да предприемат пътешествие към черно-оранжевия,бликащ от огнена енергия подземен Рай. Ами да,мислеше тя,за тези, които се готвят да бъдат погълнати от Райската светлина е необходима пълна подготовка не толкова,за да издържат изпита пред Райските порти,колкото за да са готови за строгите закони там горе, които нямат нищо общо със земните. А Райските закони не могат да бъдат заобиколени или прескочени, трябва да се подчиниш. Не,тя не искаше тръбичките, които я подчняваха тук на земята,не искаше да тренира способността си да се подчинява, искаше да я забрави... Не искаше да й трансплантират нов лесно управляем software-искаше да бъде себе си. Да е щастлива да усеща както радостта, така и мъката,която й носеше копнеж за щастие. Искаше този копнеж. Той утоляваше жаждата на сетивата й.Той именно беше живата вода на нейното вдъхновение, на живота й. Без него се чувстваше празна, без сила и енергия като след току що взет изпит. И макар бленуваната развръзка да е осъществена,тя обикновено нямаше сили да се зарадва и се луташе в празнотата на свободното си време, неспособна да го използва...И така до следващия копнеж,който я амбицираше и мобилизираше да живее...
По-трудно й беше да си представи Адските дебри. Изпитваше отвращение от нечистоплътността на адските изчадия,от жадния поглед, с който посрещаха новите заселници. Не харесваше това, че нямаше с кого да общува,нямаше да има приятели. Та нали цял живот е била в това стерилно състояние и бе зависима от толкова хора. Изпитваше страх от изненадите, които я очакваха там и от адските закони, които дори не бе сигурна,че съществуват. Тя вече виждаше присмеха в очите им и ироничната им усмивка породени от желанието й да сподели страховете си,да намери сродна душа... Нали беше свикнала винаги да се обляга на нечие рамо и да получава всичко, от което се нуждаеше без дори да се налага да моли или да обяснява защо. Адът определено не беше нейната земя. Не искаше дори да си представи как излизайки от стерилната стая ще се премени в новата дяволска кожа, с опашка,рогца и всички останали дяволски аксесоари. Не,щеше да е различна,няма да се подчини.Защо да прилича на всички тях. Така си мислеше, но от друга страна кой в Ада щеше да я вземе на сериозно ако се разхожда сред обгорените, прашни полета в цялата си стерилност. Да отъждествяват искреността й с наивност, а стерилната й нощница да възприемат като предизвикателно изкушение... Много бързо този нов свят щеше да й сложи маската,която се очакваше от нея да притежава. Да се превърне в изчадие...
Сети се за оранжевия лъч,който с див ентусиазъм гонеше и се подиграваше със сенчестите създания от друго измерение. “Дано това не беше предзнаменование“-помисли тя. Страхът я караше да вярва в суеверия. Потръпна от мисълтта,че не знаеше къде е мястото й. Загледа се към вратата,съсредоточи цялата енерия на съзнането си, дали щеше да успее да я отвори? Остана затворена... А така искаше да влезе някой,който да й каже,ч е е жива... Беше сигурна в едно-щеше безцелно да се лута в отвъдното и да търси новия си копнеж, тъй както сега се луташе между живота и смъртта. И както винаги щеше да направи най-неправилния избор.