Без деца

19 март 2012, 22:12 Публикувано в BgLOG | 0 коментара , 301 прочита
Етикети: деца, любов, родители, природа, семейство, общество, добро, съвършенство, обкръжение

Всеки човек е нечие дете.

Пиер Огюстен де Бомарше

Раждането на новия човек е едно от най-вълнуващите събития в живота на всяко семейство. Родителите, в състояние на тревожно и радостно очакване, предварително обзавеждат детската стая, избират креватче и количка, мъжът, долепил ухо до издутото коремче на жена си, слуша как шава плодът.

Честно казано, далеч не всички изпитват умиление пред тази пасторална картинка. На много от хората са им напълно достатъчни тези деца, които вече съществуват около тях и те съвсем не искат да имат собствени деца.

Такива хора наричат себе си childfree – свободни от децата. Отстоявайки своите убеждения пред натиска на традиционното общество, childfree оправдават позицията си, като посочват камара убедителни причини.

Най-разпространената причина е недостигът  на средства, с които да се осигури приетото в обществото ниво на живот, без да лишава себе си от нищо. Другата причина, актуална предимно за еманципираните жени, е служебната кариера, която не оставя време и сили, а най-важното- желание, необходимо за раждане и възпитаване на децата. И, разбира се, при отсъствие на съпруг или съмнение в неговата надеждност, е напълно оправдано нежеланието да се отглежда дете без баща.

Мнозина, без да се натоварват с търсене на причина, честно признават, че искат просто да си поживеят, а някои извеждат бездетността до нивото на философия на живота и призовават всички да следват примера им.

Всичко това говори за угасването на майчиния инстинкт. Защото, ако жената иска дете, недостигът на средства няма да я спре. Ставайки майка, тя лесно ще се откаже от много неща, които си е позволявала по-рано, а ще реализира себе си не правейки кариера, а създавайки домашна атмосфера и възпитавайки децата. Даже отсъствието на мъж не винаги е непреодолима преграда. За да бъдат майки много от жените са готови да стоварят изцяло върху себе си бремето на възпитанието на детето.

Но как инстинктът може да угасне? Оказва се, че може. Даже инстинктът за самосъхранение отстъпва пред натиска на обществото. Хората са готови да загинат за идеята или да умрат, но „да запазят честта си”.

Натискът от страна на обществото, стресът, проблемите в семейството и на работата, могат да накарат човека да „убие” самия себе си.

А какво се случва с инстинкта на майчинството? Думата да родиш произлиза от думата род и това не са само думи с един корен. Раждането на детето е неразривно свързано с продължаването на рода и тази връзка е фиксирана в нашето съзнание.

Появата на новия човек винаги се е възприемала като добавка /тоест усилване/ към семейството, династията, родовия клан. Семейството било защитник на човека, негова опора, общност, към която той принадлежал. Но днес, във века на тоталния индивидуализъм ние не усещаме своята принадлежност към продължаващия се в поколението род. Семейните връзки се стесняват до най-малката клетка – мъж, жена, деца, родители – или изчезват съвсем.

Човек  става самодостатъчен и самотен, даже създаването на стабилна съпружеска двойка вече може да се смята за голям късмет. Но съпружеската двойка, която няма деца, това не е семейство – това са двама души, документално оформили интимните и имуществените си отношения. В същото време, мъж и жена, които възпитават дете – вече са семейство, дори отношенията им да не са официално закрепени.

Когато отсъства усещане за семейство, род, изчезва и желанието да се раждат деца. Това става несъзнателно. Ако преди младите просто искаха да имат деца, без да се питат защо, днес те просто не искат това. Много хора, станали родители по традиция или поради желанието да разберат какво е това, или по някои други външни причини, остават равнодушни към децата си. Другите просто не искат да раждат деца и не се страхуват да го признаят.

Далеч съм от мисълта да обвинявам „освободилите се от децата”. По-скоро можем да обвиним техните родители, които не са вложили в тях достатъчно родителска топлина, която да могат да предадат по-нататък. Но основната причина е във влиянието на обществото, основните ценности на което, внедрявани в съзнанието ни от всевъзможни СМИ, са личната свобода, успехът в кариерата и „социално-имуществения” статут. Всичко това по никакъв начин не се съчетава със семейните ценности и традиционния начин на живот, а децата и семейството са взаимосвързани понятия, няма семейства – няма деца.

Човечеството пораства и с порастването си разчупва много рамки. Също така престава да работи и принципът „моят дом е моята крепост” /семейството е опора и защита/. А новите отношения между хората, пронизани от усещането за обща  взаимосвързаност и взаимозависимост, като в едно голямо семейство, още не са се утвърдили в нашето общество. По тази причина, това залитане наречено „свободни от децата” може да се разглежда като своеобразна „болест на растежа”, която се преживява от социума на определен етап от развитието му.
 
И все пак жалко за хората, които не желаят да стават родители. Те порастват, остаряват, но така и си остават деца, защото не възрастта прави човека отговорен, а отговорността и грижата за този, който зависи от теб. Без това човек може до старостта си да съхрани детската си инфантилност, живеейки само за себе си, изхвърлен от приемствеността на поколенията, лишен от семейство, даже и неразбиращ от какво е лишен.

Детето е нещо повече от плод на любовта – това е огромна отговорност и привързаност за цял живот. Философът и поет Джебран Халил Джебран е писал за децата:”Вашите деца, не са ваши деца. Те се появяват чрез вас, но не за вас. Вие можете да им подарите вашата любов, но не и вашите мисли, защото те имат собствени мисли. Вие може да дадете дом на техните тела, но не и на техните души. Вие сте подобни на лъкове, от които напред са изпратени живи стрели, които вие наричате свои деца”.