Сиера Леоне, Freetown, или в околностите на едно африканско летище...

Най-сетне дойде и моят ред да ме запратят в Сиера Леоне. Казвам "най-сетне", а всъщност никак не ми се идваше...
Какво ли не бях чула от колегите си, вече били там...
Ама нали съм жена, дето изслушва мнението на другите, но гледа да си състави и свое - нямам нищо против да видя с очите си що за чудо е там!
Пък и нали си ми дават заплата всеки месец точно за да се шматкам по света - оставаше и да ме питат къде искам да ходя!

И така - познатата схема - 24 часа преди полета почвам да пия омразния Маларон - онези хапчета, дето уж предпазват от малария, ама само 75% и дето имат странични ефекти от няколко страници, сигурно по-дълги от този пътепис...
Пак има да ме боли глава 12 дни и пак ще трябва по този случай паралелно да пия и аналгин, ама няма как...
Всяко нещо си има цена - шматкането по света - също. И аз отдавна се съгласих да плащам своята, още по времето, когато работех в едно счетоводство и още в 10 сутринта ми се искаше да ревна и си тръгна - толкоз не ме свърта на едно място, обичам да пътувам и рутината ме убива.

Още преди да тръгнем става ясно, че момента за пребиваване във Freetown хич не е подходящ. След 10 дена има избори, а преди няколко години изборите се превърнаха в гражданска война и кървава баня...
Много малко хора летят в посока на Freetown, ама обратно самолета е пълен и всеки гледа да се изнесе, преди това да е станало невъзможно...
Но работата си е работа и освен ако не стане много напечено, няма да ни свалят Сиера Леоне от разписанието, така че хич не го мисля.

Заместник Security Manager-a, дето е една лесбийка, повече приличаща на мъж от шефа си (който пък е гей и прилича на ощипано девойче!), ни дръпва един хубав инструктаж кво може и кво не може да правим и заминаваме.

Всъщност, Freetown така и няма да го видим. Летището Лунги е отделено от града от делтата на реката, вливаща се в океана и единственият начин да се стигне до града е с хеликоптер - от онези старите, руските, ненадеждните според английските стандарти!
И май ще взема да се съглася с английските стандарти тоя път, щото само преди няколко месеца същия тоя хеликоптер се разби по пътя от Лунги до Freetown и оцелели нямаше...
Слава Богу това го гледах по CNN, не от хеликоптерната площадка до летището, където е и хотела ни...

Всъщност, "хотел" е силно казано... След почти 7 години в този бизнес и спане в 5 звездни хотели из цял свят (за сметка на компанията!), този хотел тука си е направо мини-шок!
Ама аз нали съм българче - знам и 2, и 200...
Колегите англичани се депресират пред очите ми. Едно уелско девойче срещна шарен гущер в рецепцията на хотела и ревна с глас...
Няма да се учудя, ако компанията ни загуби още един служител...

И така, цели 3 дни ще седим в хотела до летището, нямаме право да идем във Freetown - хеликоптерът ненадежден (съгласих се!), ферибота ръждясал, стар и без спасителни пояси и въобще, при сегашната обстановка - опасно било.
Ами ще си седим в околността и толкова, въпреки че аз май нямам нищо против отвреме навреме да си търся белята, ама само в определени граници...

Още с кацането в Сиера Леоне ми направи впечатление колко влажно и горещо е, все едно си в парна баня!
Мойта коса само това и чака и моментално се накъдря от влагата и вече почти не приличам на себе си.
Въздухът се лепи по лицето ти върху слоя репелент, дето уж трябва да ни пази от комарите, ама те пак си хапят, пущините!
Но ги разбирам и тях - кога друг път ще опитат 2 сочни англичанки и не толкова сочна българка?
А и колегите гейчета сигурно са още по-вкусни...

До летището освен хотел има и село, и то се казва Лунги.
Решавам на другия ден да навия колегите да се разходим наоколо, ама засега си мълча, щото гледам, че и самото летище им идва в повече, кво остава мизерията извън него!
Качват ни в един минибус да ни закарат в хотела.
Минаваме през "главната" улица на селото.
Усещането е странно.
Посред нощ е. Никой не спи. Хората седят в тъмнината, тук-таме запалили по няколко свещи и си приказват пред сергийките си с кока кола и разни джунджурийки.
Ток няма, навсякъде тихо, само гласовете на седящите наоколо се чуват.
Отгоре се е облещила една огромна, оранжева луна и никъде другаде по света не ми се е струвала толкова голяма и толкова ярка.
Ако не бяхме в Африка и ако тъмните физиономии на присъстващите в тази картина не се сливаха с тъмнината, а си бяха бели и нашенски, почти можех да го сравня със селска седянка от миналия век, нещо като "Тлака в Алтъново" на дядо Вазов от "Под игото"...

Фаровете на автобуса осветяват щъпукащи навсякъде малки негърчета, дето в полунощ още са по улиците.
Сещам се, че в английските малчугани ги слагат да спят в 18 вечерта, щото майките им имали нужда от "време за себе си", а тукашните - оставени на самоконтрол и самоотглеждане...
На което му се спи - отива и си намира майката и си ляга в полите й.
Не знам на кои дечурлига им е по-добре, ама това само по критерий да си растеш на свобода...
Иначе тукашните са гладни и това им личи...

Дават ни по 1 стая в хотела и аз от горчив опит в Африка първото, което правя е да завъртя крана на душа. Потича една кафява струйка и безславно пресъхва...
Поне в чешмата и тоалетното казанче вода има, иди че им разбери системите...
Оказва се, че от 6 колеги само 2ма имат вода в душовете си.
Усещам как уелското девойче, дето се разрева от това, че срещна гущер в рецепцията, ще има още много поводи за сълзи...
Само след 10 минути всички по негласно споразумение, въоръжени с шампоани и хавлии под мишница се събираме в 2те стаи, дето има вода да се къпем по ред на номерата...
Колегите мърморят и протестират, на мене хем ми е криво, че нямам удобства, хем ми е кеф - чувствам се като на пионерски лагер в детството си в далечното социалистическо минало...

На другия ден сядаме на една маса до плувния басейн да пием кафе и да си мърморим на воля къде сме попаднали и "ах, как се осмелява компанията да ни поставя в такива условия цели 3 дни!"
Използваме да поседим навън, докато има слънце, щото към обяд почва такъв дъжд, че капките се сливат в плътна водна стена и няма спиране с часове.
Добре, че уелското девойче не е с нас, щото тук е пълно с гущери и игуани. Най-спокойно се разхождат в цялата си шарена прелест и се държат така, все едно не ние се предполага да бъдем там,ами те!
И сигурно са прави!
Толерират ни и хич не ни обръщат внимание, за разлика от нас - не можем да откъснем поглед!
Отвреме навреме застават в една особена поза и почват да правят едни движения, дето много приличат на лицеви опори - така по-лесно си хващали мухи, спред местния чистач на басейна...
Както си седяхме и им се чудехме, от дървото над нас тупна една змия, само на метър от масата ми, изви се грациозно няколко пъти и се скри в храстите...
Мълчаливо си прибрахме кафетата и обратно вътре!

На другия ден се грабнахме с една колежка и тръгнахме към селото, дето е на 500м, на брега на океана.
Бяхме донесли със себе си детски дрешки, шоколадчета и квото още бяхме успели да натъпчем в куфарите си за местните дечурлига. Не че това ще промени съдбата на гладните симпатяги, ама поне за малко ще се усмихнат...
Още като ни видя, че излизаме от хотела, единият от охраната без много приказки тръгна с нас, без даже да ни пита дали искаме някой да ни пази...
С Джули се споглеждаме и мълчаливо му благодарим...
След завоя пред нас се разкрива океана. Сив, грозен, неприветлив. По калният път до плажа е пълно с боклуци, край пътя пасат завързани козички...
След втория завой пред нас се открива селцето. Къщите са от кал и пръчки. Прозорци нямат, вратите са широко отворени. Тук-таме горят огньове и някой нещо готви.
Отвсякъде ни начоколиха малки негърчета. Някои съвсем голички, други само по гащички, трети с разни модерни дрешки, явно от западни магазини и явно донесени от такива като нас.
Точно за 2 минути торбите с дрехите и шоколадите бяха празни и наоколо се чуваха караниците на малките негърчета за някоя обувка и щастливите писъци на усти, пълни с шиколад!
Дощя ми се уелското девойче, дето се разстрои от лошите условия в хотела, да беше с нас...

Тръгнахме да се разхождаме по брега, наобиколени от поне 20 негърчета! Всяко искаше да ни докосне, да попипа бялата ни кожа, да ни хване за ръка! Малки бяха и още не бяха почнали да учат английски (официалният език в Сиера Леоне), но и нямаше нужда да си казваме кой знае колко...

По брега бе мръсно, пълно с боклуци, които морето е изхвърлило, спринцовки, стари обувки, но единични - никъде не видяхме даже 2 еднакви!
Едно предприемчиво момченце бе решило все пак да пробва и намери поне няколко, които правят чифт и вървеше с едно дълго въже и нанизваше на него всяка срещната захвърлена обувка!
После сигурно щеше да ги събере и се опита да намери поне няколко чифта!
Възхитих му се!

По брега вървяха жени, носещи ведра, пълни с вода на главите си. Ум не ми го побира що така им е по-удобно, отколкото да си носят кофите в ръце, ама явно така са си свикнали от малки!
Всички - и мъже, и жени, и малки, и големи - имат прекрасни мускулести тела! Едва ли можеш събра 1кг сланина помежду всички в селото! Явно тежкият физически труд и факта, че Макдоналдс още не са се появили и тук си казват думата...
По-нататък по брега виждаме останки от умрял делфин, полуизяден от огромни лешояди, каращи се за парчетата плът помежду си...

Завалява и тръгваме да се прибираме. Само за 2 минути и аз, и Джули сме толкоз мокри, че сме готови за участие в конкурс "Мис Мокра Фанелка". След 10 минути порой, дъждът си отива толкова внезапно, колкото и дойде и слънцето така напече, че изсъхнахме, докато стигнем до хотела.

Пак къпане в стаята на колежката, дето има вода в душа си, поредното хапченце Маларон, обилно пръскане със служебмо издадения ни репелент, дето е толкоз силен, че ако попадне върху дамски чорапогащник само след 3 минути той си губи цвета, а след 5 е станал на дупки!

Тоя път излизаме всички и отиваме на главната улица, до летището.
И за разлика от преди 2 вечери, сега ток има. Влизаме в нещо като ресторант - стая, направена от кал и тръстика, на вратата на която пише - "При Елза".
Преди това минахме покрай една барака, дето имаше надпис - "Hard Rock Cafe"...
"При Елза" има 4 маси, телевизор, хладилник и няколко посетители. Сядаме на една празна маса и си поръчваме кока кола. Единият колега се чувства смел и пита какво има за ядене! Единственото нещо в момента е риба с ориз. В последният момент обаче той решава да не си прави експерименти със стомаха си...
Оглеждам се наоколо и онемявам - по стените на безупречен английски са изписани... законите на Мърфи!!!
Насред всичката мизерия някой има и е успял да запази чувсъвото си за хумор!
От телевизора се носят някакви местни ритми. Поглеждам към вратата и оттам влиза 120 килограмова негърка, облечена в снежнобяло!
Това е първата дебела личност, която виждам наоколо!
Отправя се право към нас тази Big Mama и ни предлага да потанцува срещу заплащане. Единият колега учтиво отказва.
"Какво ще кажете да потанцувам безплатно тогава?" - саркастично предложи тя...
Колегата още по-учтиво отказва...
Аз почти съжалявам за пропуснатото шоу...

.................................................

Късно на другата вечер напускаме това място. Аз специално - напускам го със смесени чувства...
От една страна се радвам да си тръгна оттук и оставя маларийните комарчета, липсата на вода, мизерията и всичко останало зад себе си.
От друга - благодарна съм, че бях тук...
В сравнение с проблемите на тукашните хора, борещи се ежедневно с глада и болестите, моите "драми" и проблемчета, които преди ми изглеждаха ах, колко сериоозни! , лека-полека избледняват и почвам да се чудя what the hell was all that about...
Поне за няколко седмици и дребните неща като наличието на храна в хладилника, удобно легло и баня с топла вода ще ме правят щастлива...
Жалко, че онези малки негърчета не могат да кажат същото...