Утро

                               Утро

Утро. Слънцето след здрачна нощ изгрява.
Топъл лъч далече ледения мрак прогонва.
След кошмарни сънища душата се прозява.
Сърце спряло свой забравен пулс догонва.

Клепки побелели вдигат се отново към небето.
Вкус горчив не чувства веч езикът.
Болката от вчерашния ден е капка във морето.
Нови въжделения усмихнати политат.

Трепка весело сърцето във гърди с бели конци зашити.
Нависоко скача, бясно бие и се хили сред стени разбити…

Скоро разумът за лудориите му разузнава.
Мисли малко. Мръщи се. И се обезсърчава.

Вижда облаците черни, дето дебнат го зловещо.
Чакат да закрият слънчицето. Тежко става на ума.
Спомня си студа, придружаващ спускането на нощта.
Спомени се връщат, вледеняващи и нажалени.
Спомени нападат с мисли за очите затъмнени.
Спомени засипват го с закани много страшни.
Спомени раздират нови рани животоопасни.

Смачкват в клещи сърчицето вцепенено.
Връщат с буря мрака над лицето пак смразено.
Сърцето свива се самотно, надълбоко във душата.
Завладя цялата му територия войската на тъгата.
Сълзици вливат се отново в изворите на очите.
Сърцето бие все по-тихо, примирено във гърдите.

В предсмъртни мъки чака облаците гръмоносни.
Със рязък трясък в миг да го разбият на парчета.

Тош; 2003, 2006, 2008