Емил, Ана, Тичко, Широкоплещестия; времето, безкрайността, случайностите, вълшебството... - откъс от романа "Ада"

Споделям този откъс от "Ада" във връзка с мислите, които разменяме с denijane по повод на нейната статия: За времето, изборът и паралелните Вселени

Писах  "Ада" - Фантастична фантасмагорична техничарска програмистка кибернетична философска приключенска пародийна комична трагична любовна фантазия - преди 4 години, в духа на философиите, които разработвах тогава. В този откъс например героите се сблъскват с въпроси за времето, безкрайността, крайността и безизходицата; случайността и предопределеността, възприятията, предсказуемостта и непредсказуемостта, надеждата, вълшебствата...

Ада в "Ада" не означава ада за християнина или мюсюлманина, макар че има много общи неща. Ада пак е ад, но не е само ад и като ад е друг ад, и за други хора.



   Асансьорът огласи кабината с причудливо смесване на хармонични, приятно извиващи се звуци, и записът продължи:

    - Създателите на АТ-1 поздравяват своите потребители за познанията им по управление на асансьори. В тяхна чест ще бъде направено изключение от правилника и вратата ще се отвори."

    Много яки дебели титаниеви езици зловещо изщракаха, ознаменувайки освобождаването на пътниците за Ада от клетката. Девойката бутна тежката врата, която бавно разкри пред зяпналия Емил гледка към добре осветен коридор с мраморен под на черно-бели квадрати.

- Инженерите са мои хора. - смигна дяволито Ана и излезе от кабината.

    Коридорът пред тях бе със сечение на правоъгълник, широк колкото в болница и висок към три човешки средни ръста. Дясната стена бе блестящо черна, а лявата - бяла, с едва забележими огледални свойства. Подът бе съвършено излъскан и блестеше, може би защото редиците с луминисцентни лампи, строени над него, пръскаха чувствително по-ярка светлина, отколкото светлинните маркучи в асансьора. Това принуди двамата пътници да мижат известно време.

- Първо беше безкрайна стена, а сега е безкраен коридор... - отбеляза Емил, докато си мислеше: "Безкрайността е привлекателна прелъстителна красавица за астрономи, математици, физици и глупаци, които копнеят да не съществува край... В края на краищата, в края няма нищо лошо. Има просто нищо. Нито добро, нито лошо..."

Дълбочината на мраморния черно-бял тунел породи мисли за безкрайност и в съзнанието на Ана.

"Безкраен коридор... Защо да е безкраен? И защо преддверието на Ада да е било безкрайно? Въз основа на какво допуснах, че е безкрайно? Опирам се на краткото си откъслечено възприятие. Виждала съм малка частичка от всичко, и чрез нея си правя изводи за цялото... Ако то е устроено толкова просто, че частичката, която познавам, да се повтаря навсякъде, тогава предположението ми може би е било вярно. Но ако частицата, която ми е известна, не се повтаря навсякъде? Ако съм се заблудила и търся безкрайността, затова сама я намирам навсякъде? Моето навсякъде значи ли безкрайно навсякъде?

Лесно е да заблудиш човек, че вижда и разбира безкрайността. Учителите по математика се мислят за майстори на този номер, като разказват увлекателно и омайващо на своите ученици за естествените числа и ги убеждават, че можеш да прибавиш към всяко число единица, после още една единица, и още една единица... - така, колкото пъти си искаш - до "безкрайност"... "Естествените числа са пример за безкрайна числова редица" - твърдеше учителят ми... После разбрахме, че множеството от стойности на всяка функция можела да се разложи на безкраен брой безкрайно къси области, в които промяната е безкрайно малка... И в двете залъгалки има истина, но математиците допускат принципна грешка. Образуването на нови естествени числа например е безкраен цикъл: въртележка, която се върти ли върти и минава през едни и същи точки, наречени "начало" и "край": прибавяне на единица, получаване на ново число; прибавяне на единица, получаване на следващо число и т.н. Именно в тези две важни точки се състои заблудата, защото за да опишеш безкрайност в пълния й смисъл, ти трябва друга безкрайност, а математиците не правят друго освен да отбиват номера с прости крайни формули. Те включват формулите за "безкрайност" в цикли без изход и създават не безкрайност, а "безизходица".

Съгласна съм, че понякога сравнението е добро за този, който не търси истината надълбоко и се задоволява с общите усещания, които изпитва при мисълта и за безизходица, и за безкрайност. Дори и да създава същите усещания обаче, "безкрайният" цикъл, т.е. безизходицата, на която незаслужено е поставено име "безкрайност", не е равнозначно на безкрайността - цикъл без начало и без край. Това значи, че безкрайността не е цикъл, защото цикълът, дори и да няма изход, не може да бъде безкраен; той задължително има вход и същността му е в повторението... Ако има повторение обаче, следователно има и начало, и край, които да отбелязват кога е свършило предното завъртане и кога ще започне следващото...

Безкрайно може би би могло да бъде само времето, което ръководи въртенето на циклите и повторенията им; безкрайно за нас, защото нас ни е имало едва след него и не сме били свидетели на началото му. Ако то няма и край, то бихме могли да наричаме и циклите в него безкрайни, макар че от това, че са цикли, следва че не са безкрайни... Ако времето спре, въртележките също ще спрат да се въртят...

Жалко, че никога не бихме могли да знаем дали времето няма да спре, защото ако спре, вече нищо няма да знаем...

Избрахме си служебен адрес от девет светещи лампички. Дали в действителност е служебен? Може би е служебен, и една от службите му е да покаже безкрайността... Или пък е създаден с цел да заблуди податливите на внушения, че е безкраен? Може би не е служебен, а просто пътят към местоназначението ни е дълъг?"

- Откъде си сигурен, че е безкраен? - попита Ана.
- Не съм сигурен, но ми прилича на безкраен.
- Да, но едва ли е. Със сигурност знаем само, че продължава в права посока достатъчно дълго, така че размерът на сечението му да достигне видим размер на границите на възможностите на зрението ни да различи две точки.
- Права си. Дано да си права... Ако не си права, ни остава да се върнем в асансьора...
    Да се върнат, само дето много яките дебели титаниеви езици изщракаха по-смразяващо от първия път...





"От една клетка, в друга..." - помисли си Емил и усети как хладната тръпка на отчаянието заледява душата и смръщва веждите и устните му. - Ще опитам да я отворя... - рече сломено той.

    "От една клетка на паметта, в друга..." - помисли си Ана. Тя се боеше, че ще бъде невъзможно да отворят вратата, имайки
предвид поведението на обкръжаващата ги действителност до момента.

- Ще ти помогна. - рече тя.
- Няма смисъл. - "Мога и сам да разбера, че е безнадеждно залостена."

    Емил се озъби на сребристата, огледално излъскана врата, в която се оглеждаше и приятелката му. Той яростно задърпа пръстеновидната хватка, като си помагаше с неголямата тежест на тялото си, отпуснато назад за допълнителна теглителна сила. Борбата се оказа безсмислена - вратата не помръдваше дори на половин косъм. Малко по малко обаче поддаваше хватката, и накрая тя се отскубна от основата си. Под действието на собственото си усилие Емил полетя назад, стиснал дръжката в ръце, и се хлъзна по гръб на пода пред Ана. Тя не опита да го хване, защото знаеше, че няма да успее да удържи тежестта му, а ако бе посегнала, и двамата щяха да паднат, без тя да допринесе с кой знае какво той да не падне лошо, ако полетът му клонеше към лошо падане. А може би би било хубаво да паднат заедно, дори да е имало опасност и двамата да се наранят?

- Добре ли си?
- Нищо ми няма, ако не броим, че усещам признаци на вбесяване. - с безпомощна интонация процеди през зъби Емил.
- Нали... Нали... Нали сме двамата? - потърси отпор срещу безпомощностт Ана и подаде ръка на Емил, за да му помогне да стане.

    Той се насили да се усмихне.

- Ти си единственото, заради което момче като мен намира смисъл да се изправи пред безкрайния черно-бял коридор без изход, вместо да потъне в мрака на черната му половина...

    Девойката се усмихна горчиво и сложи ръка на рамото му.

- Ще намерим изход. Няма начин да не успеем. Занимавал ли си се с Физика на вратите, входовете и изходите?
- Май че не. - постоплен, от ръката и усмивката й, отвърна отчаяният Емил.
- Според един от принципите й, ако има вход, то задължително има и изход, защото ако влезеш през входа, то той се превръща в изход.
- Но този вход вече не е изход...
- Човек никога не бива да бъде уверен в лошите си предчувствия. Колкото и показания за зле отиващите си предчувствия да притежаваме, винаги трябва да вярваме, че грешим, защото нищо не се знае със сигурност, докато не се случи.
- Красива неизпълнима надежда...
- Защо мислиш така? Загубиш ли вярата в благополучния завършек, губиш и сили да се бориш за постигането му. Трябва да вярваш, дори да си в най-безизходното положение.
- Защото в безизходицата нямаш друг избор...
- Виж мен - аз съм уверена, че ще намерим изход от тук! А ти не си - значи има избор!
- Радвам се, че поне ти си уверена, защото си едничката ми надежда... А не вярата, че ще намерим изход...
- Още дори не сме тръгнали да го търсим. Стегни се! Провесил си нос и... И още малко ще заплачеш, без да си направил усилие да се увериш, че има за какво да го правиш. Не се ли... Не бива да изглеждаш така пред мен...
- Не бива... - призна си провесилият нос. - Защото момчетата не плачат, нали? Не плачат тези, които не ги боли толкова, че слъзните им жлези да се задействат и да започнат да изливат скръбта през сълзите... Онази горила с плакатите сигурно никога не би се опечалила толкова, ако ще да се намираше не в началото, а по средата на безкраен коридор...
- Онази горила беше дивак, а гърдите му бяха по-големи отколкото на някои жени. Сбъркал е върху какви полови белези да наблегне, защото се мисли за мъжкар, а не за мъж.
- Аз не съм "мъж". Аз съм, който съм... Когато човек плаче, сълзите текат по своя собствена воля - не защото искаш или не искаш. Знам, те са отрицателен показател пред другите. Може би биха били пред теб... За шибано съжаление обаче, нямам проклетата им схема на действие, нито пък имам представа на какви точно принципи работят. А дори и да имах, едва ли бих могъл да я преработя така, че да намаля чувствителността им... - издекламира момчето.
- Емиле, сълзите не са отрицателен показател. Не исках да те засегна! Исках да те убедя, че не трябва да си тъжен сега. Имаш мен до теб... - Ана прегърна Емил, който постигна една от основните цели на поведението си в момента, макар и да не го съзнаваше.

- Страх ме е, че те срещнах тук и че се намираме в положение, в което от едната страна сме в задънен коридор без изход, а от другата - пред безкрайността...
- Колко пъти да ти казвам да ми се довериш?! Сигурна съм, че коридорът не е безкраен и че ще намерим изход.
- Добре де, ще намерим изход... - съгласи се Емил - Първото, което ми хрумна, като отвори вратата на асансьора, беше че се намираме в болница. - и взе да връща нормалния си уверен облик.
- Имаш право, че прилича на някои болници, но черно-белите блестящо излъскани стени ми се струват пресилено кичозни за такава... - намигна Ана.
- Да... - подсмихна се под мустак Емил. - Играеш ли шах? - второто нещо, което му мина през ум, при вида на карирания под.
- Интересна игра, но малко омръзва...
- И аз мисля така... С кои фигури ще играеш? - попита Емил.
- Все едно.
- Тогава най-добре да хвърляме жребий?
- Добра идея.

    Емил заровичка във вътрешния джоб на якето си и имаше късмета да напипа сребриста стотинка. Той започна да прави загряващи подхвърляния, за да я въведе в работен режим.

    Първият от пробните опити излезе ези. И вторият, и третият, и четвъртият;... и десетият път.

- Пада се все ези! Жребият няма да е честен така..
- Не се пада все ези, а само десет пъти. Дай на мен.

    Ръката на Ана метна стотинката: ези. И пак: ези. Още веднъж: ези. С другата ръка: ези. Отново: ези. Така, че да се търкулне по пода: ези. Пак да падне на пода: ези.

- Попаднали сме във вероятностно-изродена област от времепространството. - заключи тя.
- Седемнайсет езита поред... Досега съм хвърлял шест, най-много седем, но седемнайсет не съм виждал никога през живота си... Осемнайстото може да се случи тура.

    Осемнайстият път бе опит на Емил така, че монетата да се успокои на пода: ези.

- Имам лошо предчувствие. - рече той.
- И аз. - каза тя.
- Какво е твоето?
- Ти първи каза.
- Но ти си момиче - отстъпвам ти правото.
- Точно така - затова трябва да ме послушаш!
- Боя се, че сме близо до безкрайността. Може би коридорът е така устроен, че за да се получи статистически най-вероятното разпределение между събитията, е необходимо да се случат наистина безкраен брой събития. Преди броят да достигне безкрайност, е възможно да се случва само едното от събитията, а след като броят на едното от двете събития достигне безкрайност, започва да се сбъдва само второто.
- Възможно е... Според мен обаче допирът с безкрайността би трябвало да предизвика друг вид израждане: "ези"-то и "тура"-та да се редуват съвършено съгласувано: ези, тура, ези, тура...; или огледалното му: тура, ези, тура, ези... Мисля си така, защото средностатистическото разпределение на събитията там би трябвало да бъде най-равномерното във Вселената.
- Какво според теб, тогава, може да представлява аномалията, която наблюдаваме? - каза Емил, хвърли още веднъж стотинката и я улови в дясната си ръка: ези.
- Може би не се намираме близо до безкрайността, а до крайността. Възможно е събитията тук да са крайни и напълно предвидими... - предположи Ана.
- Събитията навсякъде са напълно предвидими...
- Да, но трябва да познаваш и владееш предпоставките в подробности, до които целенасочено си създаден да не можеш да достигнеш, каквото и да правиш. А тук, ако имаме смелостта да направим толкова силно обобщение от една стотинка, - Ана я взе от Емил, подхвърли я, и с периферното си зрение отчете, че пак се е паднало ези. - може би съществува клас от събития, които са предвидими с вероятност едно и могат да бъдат предсказани чрез постижимите от нашето разбиране предпоставки. Помниш ли в какво положение се намираше монетата, когато я хвърли за първи път в коридора?
- Тура.
- Сигурен ли си?
- Виждам го като на снимка.
- А какво се падна след първото хвърляне?
- Ези... Вече към двайсет пъти...
- Следователно първото събитие е било в съгласие със статистическото разпределение - от тура е станало ези. После вероятностното израждане е предизвикало повторение на първата случка, която е спазвала законите на случайността.




- От дете съм си мечтал да летя с метла! - изчурулика Тичко, грабна една от двете метли, облегнати на лявата стена, възседна я и заподскача из равнището като момченце, което си пее:

Имаме си кончета от върбови клончета! (2)
Леви-десни, леви-десни ще вървим напред! (2)

    Широкоплещестият изгледа от горе до долу ездача, дръпна втората метла и бавно я придвижи пред очите си за оглед, - от единия край до другия - въртейки я около надлъжната ос. Не откри каквото търсеше и застина за няколко секунди.
- С коя от двете летеше онзи? - попита момченцето, което още не бе успяло да се задъха от лудуване. - Да не би да е тая, дето я държиш?

    Мъжагата внимателно разроши перата, с които се мете, а после отново замръзна неподвижно.

- Моята тъпа метла не ще да лети. Дай да пробвам твоята! - възнегодува Тичко.

    Широкоплещестият обаче се бе вглъбил в мислите си и не го чуваше:

    Известно е, че всяка машина се включва по някакъв начин; тази не изглежда да има никакво копче нито по дървената си дръжка, нито в перата си, но след като онзи летеше с нея, - широкоплещестият бе хванал същата, която метачът показваше в работещо състояние - значи би трябвало някак си да се управлява. Възможно ли е да са осъществили кормило, ръководено с мисълта? Не е изключено, но в такъв случай вероятно ще е необходимо съзнанието на бъдещия летец да мине през специално обучение, чрез което да настрои вълните си на честотата на метлата; добре, но продавачът не спомена нищо такова. Впрочем той не спомена почти нищо...

    Или пък метлата сама усеща желанието на ездача, като изследва мисловните сигнали от тялото, което е във физически допир с дръжката? И може би е нужно известно време за приспособяване, за да може устройството да изучи как работи съзнанието на притежателя му, и да се настрои към неговите мозъчни вълни?

    Широкоплещестият се приготви да скърши метлата върху бедрото си.

- Не я чупи! Дай поне да я пробвам! Мен може да ме хареса! - възпротиви се палавникът.

    Мъжагата бе застанал на един крак - левия - и бе вдигнал десния в положение "готов да счупя дебела и здрава пръчка с помощта на якото си, твърдо като камък, бедро"; беше се вкаменил за пет секунди и шест десети, след които се съживи и отново зае нормална стойка с два опорни крака на земята.

- Какво ти става? Защо искаше да я счупиш?
- Трябва да разберем как работи.
- И затова трябва да я разцепиш на две?!
- Трябва да видим как е устроена.
- Стига бе? После ти ли ще я поправяш?
- Не.
- Вярно, щом на входа продават метли, там където ходим сигурно ще има и техническа поддръжка. А пари имаш ли?
- Не.
- Няма нищо - и метлите ги взехме безплатно... Но не е хубаво да се чупят неща!
- Имаме две метли. Ще счупя едната, ще видим как работи, и ще можем да използваме втората.
- Човек може да се научи да си служи с нещо и без да го чупи...
- Понякога - да. В случая - не виждам как.
- Ами ако счупиш метлата и не разбереш как работи?
- Нищо. Така или иначе не можем да летим с нея...
- Можем да я използваме за нещо друго!
- Метлата няма да загуби способността си да мете, когато дръжката й е счупена, защото действието "метене" се извършва чрез свойствата на опашката с пера, която нямах намерени да скършвам, засега.
- Как го каза?! И какво очакваш да има в дървена дръжка на метла?
- Електроника. Антигравитационен завихрящ реактивен генератор. Може би тласъчен ускорител на комплексноспрегнати време-пространствени зердонни субквантови частици с вълново-честотна зависимост. И, разбира се, батерии.
- Стига бе!? Субквантови зердонни дрънканици в някаква си метла!? Да не си изкукуригал?
- Всяка машина следва правилата, наложени от законите на вселената, в която изпълнява функциите си. Правилата на играта определят как я играеш.
- Дрън-дрън. Не си ли чувал за вълшебство?
- Чувал съм.
- А не си ли виждал?
- Виждал съм, разбира се. По филмите...
- Тогава не ти ли мина през ума, че метлите могат да се движат не само чрез антигравитация или вълнови кваркови суб-не-знам-си-какво, а с най-обикновена магия?
- Не.
- Затова не ще да лети твоята! Трябва първо да повярваш! А ако ми подметнеш защо не лети моята ще ти кажа веднаа, че... Не ще, защото... защото е инат!
- Машина със сложността на летяща метла, която се управлява с мисъл - както се случва според представите за вълшебство - би изисквала изключително сложно устроен свят, в който съществуват особени частици вещество и полета, които могат прецизно, целенасочено и съгласувано да управляват други области от света, отдалечени на многократно надвишаващи размерите на частицата разстояния. Би било необходимо да съществуват високоскоростни, скрити шини за предаване на данни между твърде сложни частици и полета, които не влияят пряко на околните събития.
- Та какво казваше? - облещи се Тичко.
- Трябва да съществуват допълнителни - неявни и недосегаеми от повечето части на вселената, и достъпни само за определени специални части - пътища и начини за взаимодействие между частите на вселената, и отделните особености трябва да имат проявления по много начини и на различни времепространствени координати. Това е като да пъхнеш ръката си в процеп в стената, а тя да се покаже от тавана над теб - тогава или нещо трябва мигновено да пренесе описанието на ръката ти от стената към тавана, или ръката ти трябва непрекъснато да има изображение и на тавана. Или пък да поставиш камъче на място, определено с точност до един диаметър на камъчето, и тъкмо това действие да накара огромна сграда, намираща се на хиляди километри и напълно стабилна дотогава, да рухне, без да има никакво смислено обяснение. От самосебе си... За да са възможни такива неща, е необходимо изключително сложна разумна система за наблюдение и управление, която да следи цялата вселена за специални действия - като поставянето на камъчето на точно определено място - и да задейства определени непредвидими, въз основа на наличната вътрешна информация, събития в случай че забележи изпълнението на такива особени действия.
- Искаш да кажеш, че за да съществуват вълшебства, е необходимо вселената да бъде мислещо същество? Че тя си е? Не си ли чувал за Господ? Той може всичко! Той трябва да ме е пратил тук...

    Тичко сведе смирено глава.

- Може и всичко да може, но очевидно не прави всичко. Замислял ли си се, Тичко, че ако се случваше всичко, значи се случва нищо, защото не е определено кое от всичкото се случва. Случването е определянето на някое от всичките неща, които могат да се случат, но не се случват, защото вече се е случило някое точно определено от тях. Предполагам, че и ти си мислиш, че можеш да правиш всичко, което си поискаш, макар че това е обикновена заблуда.

- Аз си мисля, че с тия словозаврънкулковщини не успя да ме разубедиш, че метлите не са вълшебни. И недей да я чупиш, ако обичаш!





- Това е абсурдно. - възрази Емил. - Нима ние не сме част от събитията, които се случват на тоя свят? Ако монетата е подвластна на израждането във вероятностите, - водещо до повторение на първото събитие - то би трябвало и ние да сме. В такъв случай обаче, вероятно бихме престанали да съществуваме или съществуването ни би било много странно. Би било изродено като поведението на упоритата монета, която се е... влюбила в езито и не иска да се раздели с него.

    "Влюбила..." - помисли си Ана.

- Защо да не е вярно, че ние не сме част от събитията, случващи се тук? Възможно е ние да сме нещо друго; нещо външно и чуждо; да сме независими от аномалията.
- Ако е вярно, то по какъв начин взаимодействаме с тоя свят? Как така докосваме предметите, ходим, удряме, падаме... Докосваме се, виждаме, чуваме?
- Може би всичко се нагласява така, че да си мислим, че правим всичко това. Да си мислим, че се случва това, което се случва.
- Не е ли нелепо?!... Сигурно някое невидимо същество хваща монетата като уж я хвърляме и променя величините, определящи нейния полет, за да се падне каквото според него трябва, така че да бъдем заблудени и да си мислим, че има вероятностно израждане...
- Защо да е нелепо? Всъщност мисля, че изказваш добро предположение за начина на сбъдване на израждането!
- Но това са глупости?!
- Не вярваш ли във вълшебствата? В чудесата? Те съществуват.

    Емил се съсредоточи в кафявите очи на Ана и разфокусира погледа си.

- Вярвах... Докато не пораснах достатъчно, за да разбера колко съм се лъгал. И докато не се уморих да страдам, докато очаквам вълшебството да се случи...
- Когато вярваш в във вълшебства не се залъгваш. Ако то не се случва, значи още не си достоен да го срещнеш.
- Да, най-лесно е да се самообвиняваш, че не си бил достоен... За съжаление чудесата са прекалено нагласени, за да съществуват...
- Откъде знаеш с каква мярка да мериш?
- Мярката на опита... За да има чудеса и вълшебства, е необходимо вселената да работи много изчанчено и неестествено спрямо начина, по който би работила, когато чудеса не съществуват. Ако не съществуват чудеса, е достатъчно да нагласиш света един-единствен път - когато го създаваш. По-нататък той сам върши всичко. Ако съществуват чудеса като вероятностното израждане, тогава би трябвало да нагласиш и разумни сили, които непрестанно да наблюдават определени измислени свойства - като това дали се е паднало ези или тура - и зорко да следят дали тези свойства вървят по желаните от тях пътища. Ако не вървят както трябва, според преценките им, вълшебните разумни сили трябва да се намесват и да поправят нещата... Дотук добре, но и на всичко отгоре, това трябва да става по тайнствен начин, който другите да не могат да усетят...
- Какво му е неестественото на такъв свят? Сам си си втълпил какво е естествено и не искаш да приемеш друго.
- Понякога и аз искам да повярвам, но не когато това означава да се заблуждавам с глупости...
- За да вярваш не е необходимо да се заблуждаваш. Надеждата ти дава сила, дори когато единствената полза от нея е да има за какво да си мислиш преди края.
- Преди края, който е начало на безкрая. За някои безкраят е раят, а за нас краят ще е тоя безкраен ад...

    Емил отново се омърлуши и сведе поглед към стъпалата на Ана.

- Не е безкраен! Хайде, вместо да философстваме, по-добре да тръгваме да видим къде свършва коридорът!
    Ана дръпна Емил за ръката и ободри отчаяната му физиономия.