За емоционалното изгаряне

Така е - всяка възраст си има своите плюсове и минуси. Младият учител ще грабне децата с младостта си, по-старият - с опита си...

Тони, младите хора не са виновни, че мислят по този начин! Някога, когато ние постъпвахме на работа беше по-лесно. Сега животът ги направи такива - бедността, озлоблението сред хората, завистта, всичко това води до враждебното отношение. Аз не съм си и помисляла преди 30 години да завиждам на колежката, че получава два пъти повече от мен, защото тя беше връстничка на майка ми. И сега е така. Хората с повече стаж и повече "тапии" получават повече. Е, сега съм сред тях, но предпочитам да съм във времето преди 30 години... :)))

Тони, поздравявам те за поста! Трудно ми беше да се въздържа от поста "Споделено" на младата колежка.Винаги съм защитавала новодошлите, млади колеги в нашата общност, за да им дам стимул за плахите опити при публикуването. Моята максима е: "Човек се учи, докато е жив". Единственото, което ме притеснява е, когато в даден колектив някои от колегите следят работа та на други. Така не се работи в екип и не е в полза на децата. Това е тип самоизтъкване. Нима по този начин се гради авторитет? Нима по този начин ще има резултатност от работата? Нека първо погледнем пропуските в българското образование, а чак тогава да претендираме, кой е по кадърен: старите или младите. Крайно време е по-младите преподаватели да потърсят причината не в своите колеги, а в цялата система.

Относно заплащането, никога не съм поглеждала фишовете на колегите, мисля, че това не ми влиза и в задълженията! Работя си така, както аз смятам за добре!

Верче, когато си в малък колектив, заплатите се знаят. Искам да ти кажа, че във всеки колектив има хора, които одумват и гледат "в канчето" на другите. Обикновено това са хора, които са ниво "полувисше образование от преди 25-30г." и никакво развитие. И в нашия колектив има такъв човек, но ние сме го елиминирали до такава степен, че той е останал без слушатели. Мъчно ми е обаче, за младите хора, които се опитват да създатат конфликт "млади-стари". Аз съм от старите, но нямам нищо против кадърните млади!

Къде са "кадърните" млади? В нашия колектив повечето са с над 25-28 години педагогически стаж. Болшинството са с І ПКС, има с ІІ и ІІІ ПКС. Дойде млад колега, приехме го възторжено /глътка свеж въздух в застаряващия ни колектив/. Децата - щастливи, радостни, въодушевени в началото, а после.... Тези, с възможности, амбиции и стремежи започнаха да се оплакват,че не се водят учебни часове, а си говорят кой къде е ходил, кой какво е правил, разглеждат снимки, списания, слушат музика и т.н. Започнаха да съжаляват за старата си учителка, която недолюбваха заради възрастта и взискателността й. Хубаво е да си млад, но още по-хубаво е да знаеш защо си станал учител, защо си влязъл в училището и какво очакват децата от теб. Само младост не стига.

Аз също започнах като възпитател преди около 15 години. Две години изпълнявах тази длъжност. Целта ми беше освен да използвам наученото от университета, практически да черпя опит от по старите колеги. Подбирах от кого бих научила най-много. Никога не съм оплювала колеги относно работата им. Целта ми беше аз да бъда полезна, а от кого ще черпя практически опит беше мое право на избор, за което не съжалявам. От 13 години работя като учител. Поради временните трудови договори, през класовете ми се смениха около пет възпитателя. Винаги съм мислила, че възпитателя и учителя са едно.  Няма професия възпитател, това е учител. Забелязвам, че някои от колегите възпитатели се срамуват от тази си длъжност и спорът между длъжност учител-възпитател е избиване на комплекси, което не е редно. Всички сме отдадени на децата и всички сме учители! Така, че моят съвет към по-младите колеги е да се развиват, черпейки опит от хората за които професията УЧИТЕЛ е призвание. Не е нужно да се негодува срещу останалите, защото: "Във всяко стадо има мърша". Хората са различни. Важното е какво на нас ни диктува сърцето.  Това е мое мнение с което не ангажирам никого. Всеки има право на избор, как да се развива в професията! Убедена съм, че образователната система оказва огромно влияние върху тези взаимоотношения, но ще пусна отделен пост за това!

Изчетох много внимателно този пост, поста "Споделено" и коментарите към тях. За ситуацията в подобни училища, каквото и да се каже, все ще е вярно. Работя с деца от малцинствата вече 16 - 17 години. Започнах като възпитател, бях педагогически съветник, сега съм преподавател. В нашето училище се работи много: по един открит урок пред колеги всеки месец; извънкласни дейности - танцов състав, ателие за приложни дейности, група за жизнени умения; училищни инициативи с деца и родители; индивидуални консултации с трудно успяващи ученици,... Това е една малка част от нещата, които правим. През годините съм преживявала вълшебни мигове на удовлетвореност и дълбоко огорчение и безсилие пред нещата, които няма как да променя. Откривала съм зрънца резултат от труда си тогава, когато съм искала да се предам и това ми е давало сили да започвам отначало... И винаги съм чувствала подкрепата на колегите до себе си. За съжаление резултатите, постигнати с нашите деца, не могат да се сравняват с тези на децата от други училища. Но пък са ни безкрайно ценни... Ето един такъв малък, но вълнуващ резултат: Любими стихове отвисоко  /Постъпвайки в подготвителна група повечето не знаеха и дума на български език/

 

Тони, благодаря за топлите думи! Зареждам се позитивно и черпя професионално вдъхновение от всички Вас, неуморни УЧИТЕЛИ!

Специален поздрав от талантливите ни танцьори!

Благодаря за линка към статията за емоционалното изгаряне! Много ми е интересна! Сега ще си я чета и ще се самоанализирам, за да установя докъде съм стигнала  с "изгарянето". Май доста съм напреднала с него. Няма начин! След 35 г. в училище и то не само кротко пребиваване.

Мило момиче, грешката ти е огромна. Става въпрос за учителите с полувисше образование. Извинявай, но не сме "полуучители". Когато започнах работа, бях с половината от заплатата на стария учител, който беше с гимназиално педагогическо (с една година надграждане), но го признаваха за полувисше. Бях млада учителка и трябваше да "трая". Сега нашето полувисше, което е само с една година учене по-малко от тогавашното висше - остава "специалист", а тяхното "магистър". Хорариумът беше почти един и същи. Учехме какви ли не дивотийки, които не се учеха във висшите учебни заведения. Не се оплаквам, а продължавам да се боря (имам непрекъснато деца, които печелят състезания, и това е по-голяма награда за мен). Болното наистина е това, че гледам как учители с магистърска степен, главен учител, със заплата двойно по-голяма, а да не споменавам разликата в стойността на лекторските, ако  има такива, а в час не влиза или го прави проформа. И пак трябва да "трая". Така, че за работата не е толкова определяща заплатата (въпреки, че създава дразги), а  дали обичаш децата. Не фалшиво, за да се представиш пред децата за добър, а да ги подготвиш за живота. Трябва да се помисли заплащането да е според работата, а не според образованието и връзките с началниците!!!!!!

Ооо, колежкe plamache, на много грешен път сте, ако смятате, че имам нещо против учителите с полувисше образование! Аз също съм била с полувисше образование, но по едно време реших, че не е достатъчно и на 38-годишна възраст завърших задочно СУ. Както и сега не стоя на едно място, а постоянно се обучавам в нещо /макар и след 33 години учителстване/. Моите колежки са полувисшисти и това не пречи да обичат децата и да са перфектни професионалисти. Бях млада, вече не съм, но никога не съм си траела за нищо. Аз мисля, че ясно казах, че има хора, които са ниво от преди 30год., без никакво развитие. Задоволяват се само с това, което са научили в институтите. Това можете ли да го отречете? Поне при нас има такъв колега. А с последното изречение съм абсолютно съгласна!

Започнах работа преди 32 години и бях петият висшист в училище. Тогава имахме учители наставници. Имах щастието до мен да бъде човек със средно педагогическо образование, но всеотдаен в работата си. Той ме научи на много неща, които не бяха написани в университетските учебници.  През всичките години спазвах един съвет, който ми даде базовата учителка преди раздялата след на стажа. Да не бързам да създавам приятелства и да се присъединявам към групата колеги, в която върви професионалният разговор. Да избягвам тези, които говорят само за манджички и плетки, одумват колегите си и мислят само себе си за най-добри. Имах прекрасни колеги с образование и заплащане по-ниско от моето, но никога не съм се съмнявала, че работят по-малко от мен. Учех се от тях и винаги ще им бъда благодарна. Ако не си готов да се учиш цял живот и само гледаш в чуждата чиния, ще си останеш посредствен във всяка професия. Усещам в края на всяка учебна година, че изгарям все повече емоционално, но щом видя отново децата си и вляза в училищния двор на 15 септември, се зареждам веднага. Мисля не за магистърската си степен и високото ПКС, а за това да бъда на нужната висота пред учениците, родителите и колегите си. Пожелавам на всички млади колеги да работят с любов професията, която са си избрали. Винаги наоколо ще има хора, които не одобряваме, които виждаме, че не са на висота, ще има разочарования, но всеки сам гради имиджа си. И никога не е късно да смениш професията си, ако не си удовлетворен от нея, макар първо да трябва да положиш усилия, за да я спечелиш- ти нея и тя тебе.    

Благодаря за разбирането!!!! Работата е в това, че такива колеги убиват желанието за работа в тези, които искат да работят съвестно. Щом си само ти, който не позволяваш в час и извън него да си правят каквото искат, то ти си лошия (ние сме със 100 процента роми). Така е защото и министерството си затваря очите пред неграмотността. Детето ще преминава от клас в клас без дори да знае своето име, на баща си, на майка си, да не говорим за писане - ще преминава от клас в клас, а какво ще правят колегите в следващите класове?